Маргарет Уэйс: Драконите на изчезналата луна

Капитан Самювал и неговите наемници продължаваха да вилнеят из Квалинести. Мрачните рицари бяха изтласкали или избили останалите малцина елфи и бяха обявили Квалинести за своя земя. Сега елфите бяха изгнаници в пълния смисъл на думата. А останките на двете нации спореха помежду си къде да отидат и как да постъпят оттук нататък.

Засега те лагеруваха в долината пред Санкшън, ала дори те знаеха, че това не е домът им, а соламнийските рицари, новите властници в града, ги подканяха, макар и изключително учтиво, да отидат някъде другаде. Съветът на рицарите бе влязъл в дебат дали да се съюзят с елфите в опита им да си възвърнат Силванести. В процеса на обсъждането бяха възникнали някои спорове по отношение на Кодекса, които пък на свой ред бяха предадени на сведущите по тълкуванието на подобни заплетени казуси. Решението на последните се очакваше до десет или двайсет години.

На Алхана Звезден Бриз бе предложено водачеството над силванестите. Сърцето на кралицата бе така разбито, че тя отказа с предложението Гилтас да управлява от нейно име. Квалинестите нямаха нищо против, поне повечето от тях. Силванестите бяха против, но пък нямаха друг кандидат. Двете нации още веднъж се обединиха и изпратиха свои представители на погребението на Силваношей.

Тялото на младия крал щеше да бъде отнесено до гробницата с помощта на златен дракон. Процесията щеше да се охранява от соламнийски рицари, яздещи златни дракони, предвождани от Джерард ут Мондар. Също така с тялото на краля щяха да пътуват неговата майка и неговият братовчед Гилтас.

Последният никак не съжаляваше, че оставя след себе си всички дрязги и проблеми. Чудеше се дали ще има силата да се върне към тях, когато всичко свършеше. На първо място Гилтас дори и не си бе помислял да пожелае водачеството над двете елфически нации, а и чувстваше, че длъжността не е за него. Нямаше желание да се нагърбва с отговорността да взима решения от името на два народа, попаднали в изгнание, народи без дом.

Сега, изправен пред гробницата, Гилтас наблюдаваше как елфите носят покритото със златен саван тяло на Силваношей към последния му дом. Кралят бе положен в мраморен ковчег, обсипан с цветя. В ръцете на младежа бяха поставени парчетата от драконовото копие.

Същата гробница щеше да бъде последен дом и за Златна Луна, чиято пепел бяха размесили с тази на Речен Вятър. Най-после двамата бяха заедно.

Към Гилтас се приближи елф, облечен в кафяво-зеленикави пътнически дрехи. Не каза нищо. Вместо това мълчаливо и сериозно проследи как внасят пепелта на Речен Вятър и Златна Луна.

— Сбогом, скъпи мои верни приятели — рече тихо той.

Гилтас се обърна към него.

— Радвам се, че ми се удава възможност да поговорим, Е’ли… — започна той.

Елфът го прекъсна.

— Това вече не е моето име.

— Как тогава да те наричаме? — попита младият крал.

— Тъй много имена съм имал — рече елфът. — Е’ли за елфите, Паладин за човеците. Дори Физбан. То, признавам си, ми беше любимо. Никое от тях обаче не би ми служило добре. Избрах си ново име.

— Което е… — направи пауза Гилтас.

— Валтонис — отговори елфът.

— Изгнаника? — преведе си объркано кралят. Внезапно го изпълни разбиране. Опита се да заговори, ала всичко, което успя да каже, бе: — Значи смяташ да споделиш съдбата ни?

Валтонис положи ръка на рамото му.

— Върни се обратно при народа си, Гилтас. Да, и силванестите, и квалинестите са твоят народ. Направи от тях такъв народ. И макар че ще бъдете народ в изгнание, макар че няма да имате земя, която да наричате своя, ще бъдете нация.

Гилтас поклати глава.

— Задача ти няма да е лека — продължи Валтонис. — Ще се трудиш неуморно и неведнъж опитите ти ще срещат сурова съпротива. Неуспехите ще те преследват, но нека надеждата никога не те напуска. Защото, ако това се случи, ще познаеш поражението.

— Ще бъдеш ли с мен? — попита кралят.

Валтонис поклати глава:

— Както ти, както всички останали и аз имам свой път пред себе си. И все пак понякога пътищата ни ще се пресичат.

— Благодаря ти — стисна ръката му Гилтас. — Ще постъпя, както казваш. Ще се върна при народа си. При всички тях. — Той въздъхна и се усмихна печално. — Включително и при сенатор Палтейнон.

Джерард стоеше пред входа на гробницата в очакване и последните опечалени да си тръгнат. Церемонията беше приключила. Нощта отдавна се бе спуснала. Събралата се да наблюдава тълпа започваше да се разотива — някои упътени към странноприемницата „Последен дом“, където Палин и Ъша заедно с неговите сестри Лора и Дезра се опитваха да утешат тъжните, да им помогнат с усмивка, добра храна и най-хубавото пиво в Ансалон.