Вероника Рот - Подменена орис

— Хайде — подканя ме тя. — Време е за скачването.

Капитанът на кораба, тантурест дребен мъж, по чието чело са избили капки пот, ни насочва към огромния кораб на Съвета, за да се закрепи за вход В, както го чух да казва. Светлоотразителната буква е изписана над вратата. Две метални плоскости се разтварят под буквата и един закрит коридор се скрепява със съскане. Друг член на екипажа дърпа лост и плътно запечатва връзката.

Всички стърчим пред люковете, когато те се отварят, и правим път на Исае да застане начело. Екипажът на патрула, който ни прибра, е в минимален състав, а задачата му е да обикаля средния пояс на слънчевата система, да не би някой да изпадне в беда или пък да създава неприятности. На борда с нас са само капитанът, първият офицер и още двама, ала никой от тях не е от приказливите. Навярно защото отирийският не им е много силен — когато отворят уста, ми звучат като треланци.

Прекрачвам напред в яркия тунел, зад вратите на люка, за да настигна Исае. Стъклените стени са кристалночисти. За миг ме обзема чувството, че се нося в празно пространство, но подът е здрав и стабилен.

Тъкмо застигам Исае, когато ни посрещат група хора с официален вид, в светлосиви униформи. На кръста си носят несмъртоносни палки, насочващи потока, които са проектирани да зашеметяват, не да убиват. Гледката ме успокоява. Така трябва да бъде — да има контрол, но без опасност за живота.

Мъжът най-отпред, с редица медали на гърдите, се покланя на Исае.

— Здравейте, канцлер! — произнася той отривисто на отирийски. — Аз съм капитан Морел. Председателят на Съвета е информиран за пристигането ви, стаите ви са приготвени, както и тези на… гостенката ви.

Исае приглажда пуловера си, сякаш така ще изправи гънките му.

— Благодаря ви, капитан Морел — казва тя и всички следи от наречието на периферията са се изпарили. — Позволете да ви представя Киси Кересет, семейна приятелка от планетата-нация Тувхе.

— За мен е удоволствие — обръща се към мен капитан Морел.

Тозчас разгръщам дарбата си. Това вече се е превърнало в инстинкт. Повечето хора реагират добре, когато мисля за дарбата си като за одеяло, което покрива раменете им, и капитан Морел не прави изключение — той се отпуска пред мен, усмивката му се смекчава, сякаш е напълно искрена. Мисля, че Исае също се поддава на въздействието ѝ, за първи път от дни насам. Чертите около очите ѝ забележимо стават по-меки.

— Капитан Морел, благодаря ви за посрещането — отвръщам аз.

— Позволете ми да ви придружа до стаите ви — предлага той. — Благодаря ви, че доведохте канцлер Бенесит невредима тук, сър — допълва той към капитана, който ни докара.

Мъжът изсумтява нещо и ни кимва, когато се разделяме.

Обувките на капитан Морел плющят на всяка крачка, а когато взима завоите, леко поднасят, тъй като завърта краката си на пръсти. Щом е тук, значи е от богато семейство на родната му планета, която и да е тя, но не го влече или пък просто няма сърце за истинска военна служба. Явно е годен точно за такива задачи, които изискват добри обноски, дипломатичност, галантност.

Когато капитанът ме въвежда в стаята ми, която за удобство се намира до тази на Исае, въздъхвам с облекчение. След като вратите се затварят зад гърба ми, изсулвам якето от раменете си и се свличам на пода.

Стаите явно са наредени за нас. Само това обяснява полето переста трева, която потръпва на вятъра, на отсрещната стена. Кадрите са от Тувхе. Точно пред тях има тясно легло с дебело кафяво одеяло, затъкнато под матрака.

Слагам ръка върху сензорния екран до вратата, прехвърлям напред снимките и текста, докато откривам това, което търся. Стенни картини. Продължавам търсенето, докато намеря кадри от Хеса в снега. Билото на възвишението искри в огнени цветове от купола на храма. Проследявам гърбиците на къщните покриви чак до подножието на хълма, наблюдавам въртенето на ветропоказателите. Пелена от снежинки закрива всички постройки.

Понякога забравям колко красив е домът ми.

Виждам края на нивата, която баща ми обработваше, ала филмът свършва. Малко след нея е празното място, където устроихме погребение на Айджа и Акос. Идеята не беше моя — мама нареди дървата и жар-камъните, тя каза молитвата и ги запали. Аз стоях наблизо с палтото ми от кутях, с предпазната маска на лицето, за да не ме види никой, че плача.

Дотогава не бях мислила за Айджа и Акос като за загинали, истински загинали. Щом мама пали кладата, мислех аз, значи знае, че са умрели, така както само един оракул може да знае. Но на нея не ѝ беше известно и половината от това, което аз си мислех.