Вероника Рот - Подменена орис

Просвам се на леглото и се взирам в снега.

Може би не беше разумно да идвам тук, за да споря с канцлер, вместо да последвам семейството си. Не разбирам много от политика и управление, аз съм родом от Хеса и толкова далеч от областта на познанията, че чак ме напушва смях. Но познавам Тувхе. Познавам народа.

А и някой трябва да се грижи за Исае, за да не се удави в скръб.

Стената на Исае прилича на прозорец към Космоса. Звездите — малки светли точици — трептят, вижда се и дъгата на потока. Гледката ми припомня един наш по-раншен спор още преди да я опозная по-добре.

Ти не знаеш нищо за планетата ми и народа ѝ , казах ѝ аз тогава. Беше след като публично огласи, че тя е канцлерът. Двете с Ори се бяха появили в апартамента ми в училище и тя се държа грубо с мен заради свойското ми отношение към сестра ѝ. И по някаква причина дарбата ми ме остави на свой ред да ѝ отвърна грубо: Това е едва първият ти сезон тук.

Нещастният поглед, който ми отправи тогава, бе досущ като този, с който ме посреща сега на влизане в стаята ѝ — двойно по-голяма от моята, но в това няма нищо учудващо. Тя седи на края на леглото по блузка и шорти, които са прилепнали за дългите ѝ мършави крака. Досега не съм я виждала толкова небрежно облечена и някак толкова ранима — сякаш това, че ме оставя да я видя, след като е станала от сън, я разголва.

През целия си живот съм обичала тази планета по-ревностно от семейството, от приятелите си и даже от себе си , беше ми отвърнала тогава. Ти си ходила по кожата ѝ през всичките си сезони, но аз съм се заровила дълбоко в утробата ѝ, затова не смей да ми казваш, че не я познавам.

Обвивката на Исае е толкова дебела, че понякога ми се струва, че под нея няма нищо. Тя не прилича на Сайра Ноавек, която те оставя да видиш вътрешните ѝ страдания, нито на Акос, чиито емоции искрят в очите му като скъпоценен метал, заровен в дъното на котловина. Исае е празна отвътре.

— Скоро ще пристигне онзи мой приятел, за когото ти казах — изрича тя с дрезгав глас. — Не беше далече оттук, когато се обадих.

Беше завзела за кратко навигационната палуба на патрулния кораб, който ни прибра, под претекст, че трябва да се свърже със стар приятел, с когото отраснали заедно. Името му беше Аст. Имала нужда от помощта на човек, който не бил свързан със Съвета, Тувхе или Шотет. Аст беше от „периферното племе“, както мнозина обичаха да ги наричат, роден на някаква грохнала луна оттатък бариерата на потока.

— Радвам се — отвръщам аз.

За да я успокоя, опитвам върху нея едно от любимите си усещания — вода, което е странно, понеже съм отраснала на ледена планета и не знам много за водата. Но в храмовото подземие в Хеса имаше горещ извор, който подсилваше виденията на оракулите, и мама веднъж ме беше завела там, за да се науча да плувам. Долу беше тъмно като в гроб, но горещата вода ме обгърна като мека, ала тежка коприна. Загръщам Исае с тази тежка коприна и виждам как напрегнатите ѝ рамене се отпускат. Изучавам я бавно и сега, когато напуснахме малкия шотетски кораб, ми е по-лесно.

— Той беше син на механика на кораба, където ме отгледаха — казва тя и търка очи с опакото на ръката си. Търговският кораб вечно странствал и никога не се задържал на едно място задълго. Най-доброто скривалище за човек като нея. — Той също беше там по време на атаката. Изгуби баща си. А също и много от приятелите си.

— С какво се занимава сега? Още ли е механик?

— Да. Тъкмо привършваше работата си на една горивна станция наблизо. Съвсем навреме.

Дали заради мисълта, че се нуждае от друг човек, макар че аз съм тук, или пък от чиста ревност, но този Аст не ми харесва. И хич не знам той какво ще си помисли за мен.

Сякаш мисълта за него телепатически го призовава, защото в този миг вратата иззвънява. Когато Исае отваря, на прага стои някакъв тип от Съвета и очите му се плъзват по голите ѝ крака. Зад гърба му широкоплещест мъж държи две големи брезентови раници. Той прокарва дланта си покрай рамото на човека от Съвета и с жужене от ръкава му излита нещо, което прилича на бръмбар.

— Паза! — възкликва Исае, когато бръмбарът кацва на протегнатата ѝ длан.

Буболечката не е истинска, изработена е от метал и постоянно цъка. Това е робот водач, който помага на слепите да се придвижват. Аст накланя главата си към него, проследява звука и стоварва раниците си в стаята. С кацналия на кокалчетата ѝ бръмбар Исае се хвърля да го прегърне.

С дарбата си тя не може да заличава хорските спомени като Ризек, но може да ги вижда. Понякога даже когато не иска. Затова разбирам, когато забожда нос в рамото му и го помирисва. Веднъж ми беше казала, че миризмите са много специални за нея, защото са обвързани здраво с паметта — те превръщат в тънка струйка прилива от спомени, който вижда, щом докосне някого. И така ги овладява.