Вероника Рот - Подменена орис

Забелязвам очите на Аст чак когато той примигва. Пръстен от светлозелена светлина опасва ирисите му, а зениците му са обградени с бяло. Това са механични импланти. Движат се насечено. Надали вижда кой знае колко добре с тях, може би достатъчно, за да се придвижва, нали все пак са прибавка като бръмбара, който Исае нарече Паза.

— Хубава нова машинка — казва му Исае.

— Да, това е най-новата мода на Отир — изрича напевно и провлечено той с диалекта си от периферията. — Всеки с поне някакво положение в обществото си вади очите с нож за масло и ги заменя с машинките.

— Вечно саркастичен — засмива се Исае. — Помагат ли изобщо?

— Малко. Зависи от светлината. — Аст свива рамене. — Хубаво си се разположила тук. — Той щраква с пръсти и буболечката литва из стаята. Закръжава по периметъра ѝ и на всеки ъгъл изсвирва. — Широко е. Мирише на чисто. Учуден съм, че не носиш корона, канцлер.

— Не ми отиваше на костюма. Ела, запознай се с приятелката ми Киси.

Бръмбарът полита с жужене към мен, завърта се в бързи кръгове около главата, раменете, корема и краката ми. Опитвам се да чуя как цъкането разкрива ръста и очертанията ми на Аст, но ухото ми не е приучено.

Облечен е с няколко ката дрехи, така че не знам кое какво е. Дали качулката е част от якето му, или от суитшърта под него? Колко блузи с къси ръкави е навлякъл — две или три? На хълбока му, където трябва да има нож, виси отвертка.

— Аст — почти изсумтява той.

Подава ми ръка и ме чака да пристъпя и да я стисна. Правя го.

— Киси.

Кожата му е топла, ръкуването — стегнато, не много силно. По усет избирам усещане от потока за него — горещи вълни като трептения на въздуха.

Повечето материи действат върху хората, когато са поне малко спокойни, но най-много обичам да използвам такива, които не могат да бъдат усетени. Ако съдя по лекото му смръщване, той разбира, че нещо не е наред.

— Хей — подвиква ми. — Какво става?

— О, извинявай. Трудно ми е да владея дарбата си.

Винаги пускам тази лъжа. Приспива хорската бдителност.

— Киси е дъщеря на тувхийския оракул — информира го Исае.

— Действащ оракул — поправям я, без да се замисля.

— Нима има различни видове? — свива рамене Аст. — Не знаех. Нали си нямаме оракули в периферията. Нито орисана аристокрация.

— Орисаните семейства не са аристокрация на Тувхе — възразявам аз. — Те всъщност са хора без късмет.

— Без късмет. — Аст повдига вежди. — Да разбирам ли, че ориста ти не среща одобрението ти?

— Съвсем вярно — отвръщам тихо.

Той подръпва долната си устна. Един от ноктите му е толкова посинял, че изглежда като оцветен с лак.

— Прощавай — казва след малко. — Не исках да слагам пръст в раната.

— Няма нищо.

Лъжа го и имам усещането, че това е ясно и на двама ни, но той не настоява.

Исае изважда роклята си и я нахлузва през глава, закопчава полата ѝ отпред, но не си прави труда да довърши останалите десетина копчета, които минават над блузката ѝ.

— Сигурно си се досетил, че не те повиках тук, за да ми носиш старите вещи.

Исае скръства ръце. Заговаря важно, изпъчва се като канцлер. Виждам, че Аст забелязва промяната. Видът му е почти уплашен, очите му се въртят насам-натам.

— Искам помощта ти. За неопределено време. Не знам с какво се занимаваш, какво оставяш назад. Но малко хора останаха, на които мога да се доверя, може би всичките са в тази стая, и…

Той вдига ръка да я спре.

— Стига, престани. Разбира се, че ще остана. Колкото ти е необходимо.

— Наистина ли?

Той ѝ подава ръката си и когато тя я поема, Аст я улавя за палеца, какъвто е войнишкият обичай. Притиска сключените им длани в сърцето си, като че ли дава клетва, само че според мълвата племето от периферията не се кълне във вярност, освен ако не пръсне слюнка от устата.

— Съжалявам за сестра ти. Виждал съм я само веднъж, но я харесвах.

По свой начин това е красиво казано. Прямо и честно. Разбирам защо тя го харесва. Опитвам ново усещане за него — прегръдка около гърдите му. Здрава, но ободрителна.

— Това вече е смущаващо, Киси — подхвърля той. — Няма ли как да я изключиш?

— Дарбата на брат ми може да я спре, но досега не съм открила нищо друго.

За първи път срещам човек, който така силно усеща дарбата ми. Бих го питала каква е неговата, ако това не беше толкова неучтиво.

— Не се ядосвай, Аст — намесва се Исае. — Киси много ми помага.

— Е, добре. — Той се насилва да ми се усмихне. — Мнението на Исае ми казва всичко за един човек.