Вероника Рот - Подменена орис

— На мен също — отвръщам аз. — Чувала съм доста разкази за кораба, на който сте отраснали.

— Сигурно ти е казала, че миришеше на крака.

— Да, каза ми. Но разбрах също, че по свой начин е бил очарователен.

Исае протяга ръка и сплита пръстите си с моите.

— Сега тримата сме срещу галактиката. Дано сте готови.

— Не драматизирай толкова нещата — подмята Аст.

Тя свива устни, стиска здраво ръката ми и тихо произнася:

— Не драматизирам.

От време на време ме осенява мисълта, че където и да отидат, повечето хора не намират приятели. С мен е обратното. Щабквартирата на Съвета е като всяко друго място — хората копнеят да ги чуеш, нищо че и да имат какво да кажат, то е скучно. А през повечето време направо убийствено скучно.

Обаче понякога така се научават полезни неща. Тази сутрин на опашката в стола жената зад мен, която трупа на камара синтетични яйца в чинията си и ги полива с някакъв зелен сос, ми разказва, че на второто ниво има оранжерия, засята с цветя от цялата слънчева система, и отделна стая за всяка планета. Вдъхвам парата от варената каша и при първа възможност поемам натам. Много време мина, откакто не съм виждала цвете.

Ето как се озовавам в коридора пред стаята на Тувхе. Ъглите на прозорците са поръсени със скреж. Ще ми трябва защитно облекло, за да вляза, затова приклякам отвън до китка завистници, които растат до вратата. Цветчетата са жълти и имат форма на сълза, но ако пипнеш някое, когато е узряло, то пръска облак ярък прашец. Ако съдя по издутите им коремчета, тези са готови да се разпукат.

— Знаеш ли, колкото и да се мъчим, не успяваме да отгледаме тук тихоцвети — изрича глас откъм гърба ми.

Мъжът е стар, дълбоки бръчки обрамчват очите и устата му, олисялата му глава лъщи на темето. Като всички чиновници в Съвета и той е облечен в светлосиви панталони и тънък сив пуловер. Кожата му също изглежда почти бледосивкава, като че ли вятърът е духал насреща му на грешната ливада на Золд. Ако се напъна, сигурно ще отгатна откъде е родом, по бледолилавия цвят на очите му — единственото забележително нещо у него, доколкото виждам.

— Така ли? — Изправям се. — Какво се случва, когато опитвате? Умират ли?

— Не, просто не цъфтят. Сякаш знаят къде се намират, и пазят цялата си красота за Тувхе.

Усмихвам се.

— Романтична мисъл.

— Прекалено романтична за старец като мен, знам. — Очите му слабо заблестяват. — Сигурно си тувхийка, щом гледаш с такава любов тези цветя.

— Така е. Казвам се Киси Кересет.

Подавам му ръка. Неговата е суха като стара кост.

— Не ми е позволено да ти кажа името си, защото това ще загатне произхода ми, но аз съм председателят на Съвета, госпожице Кересет, и ми е драго да се запознаем.

Ръката ми увисва в неговата. Председателят на Съвета ли? Нямам навика да мисля за човека с това звание като за действителна личност със скрибуцащ глас и иронична усмивка. Когато представителите на всички планети избират председателя от група кандидати, той бива лишен от името и потеклото си, за да не показва пристрастие. Казват, че служи на слънчевата система в нейната цялост.

— Извинете, че не ви познах.

Нещо у него ме кара да мисля, че топлият недоловим полъх на бриз, пратен от дарбата ми, ще му хареса. Усмихва ми се и аз допускам, че има ефект, понеже прилича на човек, за когото усмивките са рядкост.

— Не съм се обидил — успокоява ме той. — Значи ти си дъщерята на оракула.

Кимам.

— Да, на действащия оракул на Тувхе.

— И имаш също брат оракул, ако Айджа Кересет е още жив. Да, научил съм наизуст имената на всички оракули, но си признавам, че трябваше да използвам една-две техники. Мнемоничната схема е доста дълга. Щях да ти я кажа, ако не я бях подсолил с две-три по-груби шеги, за да бъде по-интересна.

Засмивам се.

— Дошла си тука с Исае Бенесит? Капитан Морел ми спомена, че е довела двама свои приятели.

— Да. Аз бях близка със сестра ѝ Ори, тоест Ориев.

Той издава тих скръбен звук със затворени устни.

— Дълбоко съм опечален от загубата ти.

— Благодаря ви.

За момента мога да загърбя скръбта. Този мъж ще се почувства неловко, ако я види, само че благодарение на дарбата ми тя няма да се покаже, даже и да искам.

— Сигурно си много ядосана. Шотетците погубиха баща ти, брат ти, а сега и приятелката ти?

Странни думи. Твърде обобщаващи.

— Не бяха шотетците, а Ризек Ноавек.

— Истина е. — Той пак вперва поглед в заскрежените прозорци. — Но не мога да не си помисля, че народ, който се оставя да бъде управляван от тиранин като Ризек Ноавек, заслужава да понесе част от вината му.