Вероника Рот - Подменена орис

— Защо е този страх? — питаме сами себе си.

— Тя идва да ни погуби — отговаряме си.

В началото усещането да бъдем едновременно в две тела ни плашеше. Но след като настъпи промяната, след като дарбите и на двама ни преляха в една нова, причудлива способност, постепенно привикнахме. Научихме се да се преструваме, че сме двама души, а не един, но когато оставаме сами, предпочитаме да се отпуснем в истината. Ние сме един човек в две тела.

Не сме на Урек, както последния път, когато знаехме къде се намираме. Носим се в Космоса и единствено дъгата на почервенелия поток прекъсва мрака.

Само в една от двете ни клетки има прозорец. Вътре е тясно, има тънък матрак и шише с вода. Другата килия представлява склад, който мирише остро и резливо на дезинфектант. Единствената светлина идва от ослепително осветения коридор през клапите на вратата, които сега са затворени, но не докрай.

Протягаме в синхрон две ръце: едната — по-къса и по-мургава, другата — дълга и бяла. Първата е по-лека, втората — тромава и тежка. Едното тяло се разбужда от упойката, другото все още спи дълбоко.

Едното сърце бие учестено, а другото поддържа постоянен ритъм.

— За да ни погуби — казваме на себе си. — Сигурни ли сме?

— Сигурни като орис. Тя иска да ни погуби.

— Орис. — Тук е скрито противоречие. Както един човек може хем да обича, хем да мрази едновременно, така и ние обичаме и мразим ориста, и хем вярваме, хем не вярваме в нея. — Какво казваше майка ни… — Ние имаме две майки, двама бащи, две сестри. Ала само един брат. — „Приеми ориста си и я понеси или…“

— „Изстрадай ориста си. Защото всичко друго е илюзия.“

Повече от десет сезона хората вярваха, че Лазмет Ноавек, мой баща и някогашен шотетски деспот, е мъртъв. Бяхме го погребали по време на първото странство след кончината му, изпратихме бронята му в Космоса, понеже тяло нямаше.

Ала ето че брат ми Ризек, когото държаха в плен в търбуха на този транспортен кораб, беше казал: „Лазмет е още жив“.

Понякога майка ми наричаше баща ми „Лаз“. Никой друг не смееше освен Илира Ноавек. „Лаз — приканваше го тя, — не си го слагай на сърцето.“ И той я слушаше, стига да не му го натякваше твърде често. Почиташе я, но никого друг, даже и собствените си приятели.

С нея беше малко мекушав, ала с всички други… то е ясно.

Брат ми, който беше започнал живота си мекушаво и едва по-късно придоби твърдостта на човек, измъчващ собствената си сестра, се беше научил от Лазмет да вади очи. А също и да ги съхранява в разтвор, така че да не изгниват. Преди да разбера какво имаше в бурканите в Оръжейната зала, бях ходила да ги разглеждам как проблясват на оскъдната светлина по лавиците високо над главата ми. Зелени, кафяви и сиви ириси плуваха като риби в аквариум, които изскачат на повърхността да се нахранят.

Баща ми никога не беше дълбал нечие око със собствените си ръце. Нито беше давал заповед на друг да го направи. Беше използвал дарбата си над потока, за да контролира тялото на клетника, да го принуди сам да си издълбае очите.

Смъртта не е единственото наказание. Кошмарите също причиняват страдания.

По-късно Акос Кересет ме свари на навигационната палуба на транспортния кораб, с който отпътувахме от родната ми планета, където шотетците, моят народ, бяха на ръба на война с жителите на Тувхе, родината на Акос. Седях в капитанското кресло и се въртях нетърпеливо, за да успокоя опънатите си нерви. Мислех да му кажа, че според Ризек баща ми бил жив — ако той ми беше баща, ако Ризек ми беше брат. Ризек беше сигурен, че с него не сме от една кръв, че аз не съм истинска Ноавек. Затова, каза ми, не съм могла да отворя генната ключалка на апартамента му, затова не съм могла да го убия първия път, когато опитах.

Но не знаех откъде да започна. От смъртта на баща ми? От тялото, което така и не открихме? От съмнението, което ме ядеше отвътре, че в лицата с Ризек бяхме твърде различни, за да сме кръвни роднини?

На Акос също не му се приказваше. На пода между капитанското кресло и стената той опъна едно одеяло, което беше намерил някъде на кораба, двамата се излегнахме един до друг и се загледахме в нищото. Като черна връв се усукаха около ръцете ми сенките — моята жива, мъчителна дарба — и дълбоката болка ме прониза чак до пръстите ми.