Вероника Рот: Подменена орис

Не се боях от пустотата. Пред нея се чувствах като мравка. Не заслужавах и един поглед, камо ли втори. Тази мисъл ме крепеше, понеже често се измъчвах, че съм способна да причиня големи пакости. А ако бях дребна като мравка и си гледах своите дела, поне нямаше повече да пакостя. Желаех само това, което можех да пипна с ръка.

Показалецът на Акос се уви като кука около кутрето ми. Сенките изчезнаха, щом дарбата му се сблъска с моята.

Да, наистина ми стигаше онова, което можех да пипна с ръката си.

— Ще ми кажеш ли нещо на тувхийски? — попита той.

Обърнах глава към него. Той продължаваше да гледа към прозореца с лека усмивка. Носът му и единият клепач до миглите бяха осеяни с лунички. Вдигнах ръка от одеялото, но се разколебах — прищя ми се да го погаля, ала също и да остана за малко в копнежа. Сетне помилвах с пръст очертанията на веждите през лицето му.

— Аз не съм домашно птиче. Не чуруликам по команда.

— Това е молба, а не команда. Скромна молба. Кажи ми цялото ми име.

Засмях се.

— Името ти е шотетско, забрави ли?

— Правилно. — Акос се нахвърли с уста към ръката ми, стисна я със зъби. Разсмях се сепнато. — Кое ти беше най-трудно за изговаряне, когато започна да учиш езика ни?

— Имената на градовете ви са доста дълги и трудни.

Той пусна ръката ми и с всичките си пръсти взе другата за кутрето и палеца. Целуна средата на дланта ми, където от ножовете на потока ми бяха излезли мазоли. Странно как нещо тъй простичко, което една загрубяла част от мен беше получила, изпълни с живот всяка моя клетка.

Въздъхнах и се съгласих.

— Добре, ще ги кажа. Хеса, Шиса, Осок. Имаше една жена канцлер, която казваше за Хеса, че била сърцето на Тувхе. Фамилията ѝ беше Кересет.

— Единственият канцлер от рода Кересет в тувхийската история — изрече Акос и сложи дланта ми на бузата си. Повдигнах се на лакът, за да се надвеся над него, и косата ми се плъзна напред, опаса лицата ни, дълга от едната страна, а от другата със сребърна кожа. — Толкова знам.

— Дълги години на Тувхе имаше само две орисани семейства, но без това изключение планетата винаги е била управлявана от Бенесит, когато изобщо ориста е посочвала канцлер. Това не ти ли се струва странно?

— Може би не ни бива да управляваме.

— Може би ориста е благосклонна към теб. Може би троновете са проклятие.

— Ориста не е благосклонна към мен — благо ми отвърна той, толкова благо, че за малко да не разбера какво иска да каже. Неговата орис — третото дете от семейство Кересет ще умре в служба на семейство Ноавек — беше да предаде своя род заради моето семейство и да умре, докато ни служи. Че какво друго беше това, ако не изпитание?

Поклатих глава.

— Съжалявам, не мислех…

— Сайра… — рече той. После замълча и се намръщи. — Ти извиняваш ли се?

— Знам думите — отвърнах и на свой ред се намръщих. — Не съм чак толкова невъзпитана.

Той се разсмя.

— И аз знам есандерийската дума за „боклук“, но това не означава, че звучи добре в устата ми, когато я произнасям.

— Добре, взимам си обратно извинението. — Пернах го силничко с пръст по носа и когато той се отдръпна, като продължаваше да се смее, го попитах: — Как е „боклук“ на есандерийски?

Той ми каза. Звучеше като отразена в огледало дума, изречена веднъж отпред назад и веднъж отзад напред.

— Открих слабото ти място. Трябва само да ти се подигравам за неща, които не знаеш, и ти тутакси забравяш всичко друго.

Замислих се над думите му.

— Струва ми се, че имаш право да знаеш едно от слабите ми места… при положение че ти имаш толкова много, от които да се възползвам.

Той повдигна въпросително вежди, а аз го нападнах, забих пръстите си в лявата страна на корема му точно над бедрото, в сухожилието. Бях научила нежните му места, когато тренирахме — все места, които той не пазеше достатъчно добре или пък го караха да се свива повече от обикновено, когато получеше удар по тях. Но този път го гъделичках с нежност, на каквато не знаех, че съм способна, и го карах да се смее, вместо да се превива.

Той ме издърпа отгоре си, хвана ме за хълбоците. Пъхна три пръста под колана на панталоните ми и тази непозната за мен агония беше добре дошла. Подпрях се на одеялото от двете страни на главата му и бавно се наведох да го целуна.

Целувките ни се брояха на пръсти, а и аз досега не бях целувала друг, тъй че всеки път беше ново откритие. Този път открих остротата на зъбите, лекото докосване, върха на езика, открих плъзването на едно коляно между моите и тежестта на една ръка на тила ми, която ме приканваше по-близо, по-навътре, по-бързо. Не дишах, не исках да се бавя и не след дълго се допрях задъхана във врата му, разсмивайки го.