Вероника Рот - Подменена орис

— Виждам толкова много възможности как ще се развият нещата — изрече накрая тя и с ръка обърса част от потта по челото си. — Не вярвах, че този вариант е възможен, иначе щях да те предупредя.

— Не, нямаше — повдигнах рамо аз. — Ти се месиш само когато това те устройва. Моето удобство и спокойствие не те интересуват.

— Сайра…

— Все ми е тая. Мразех го. Само не се прави, че ти пука за мен.

— Не се правя — отвърна тя.

Естествено, бях очаквала да видя у нея нещо от Акос. И да, той присъстваше в привичните ѝ движения. Подвижни вежди и пъргави ръце. Ала лицето ѝ, светломургавата ѝ кожа, средният ѝ ръст — неговите не бяха такива.

Не знаех какво да мисля за честността ѝ, затова не си направих и труда да задълбавам.

— Помогни ми да го пренесем до шахтата за боклук.

Хванах тялото за тежката страна откъм главата и раменете, тя вдигна краката. Имахме късмет, че шахтата за боклука беше само на два-три метра от нас — още едно неочаквано улеснение. Понесохме го, ала на няколко крачки правехме почивка. Главата на Ризек се люшкаше насам-натам, отворените му очи гледаха невиждащо. До шахтата го оставихме на земята и аз натиснах копчето, за да отворя първите врати на височината на кръста. Добре че беше толкова тесен в раменете, иначе нямаше да можем да го наврем. Със Сифа го напъхахме в късия улей и сгънахме краката му, за да могат вътрешните врати да се затворят. Щом го наместихме, пак натиснах копчето, външните врати се отвориха и коритото, което щеше да изхвърли тялото в Космоса, се плъзна напред по шахтата.

— Знам молитвата. Ако искаш, мога да я кажа — обади се Сифа.

Поклатих глава.

— Недей. Четоха тази молитва на погребението на майка ми.

— Да приемем тогава, че е понесъл ориста си, като е паднал от ръката на някой Бенесит. Повече няма да се страхува от нея.

Толкова му стигаше.

— Ще отида да се измия. — Кръвта по дланите ми почваше да засъхва и ме сърбеше.

— Преди това искам да те предупредя. Ризек не беше единственият, когото канцлерът винеше за смъртта на сестра си. Много е вероятно да е започнала от него, защото пази за по-нататък по-важните хора, на които иска да си отмъсти. А дори и тогава няма да се спре. Видяла съм достатъчно от нрава ѝ и знам, че не прощава лесно.

Премигнах насреща и чак тогава схванах, че говори за Айджа, който още стоеше заключен в другия склад. Но не само за него, а за всички нас, които, както вярваше Исае, бяхме станали съучастници в смъртта на Ори.

— На борда има аварийна капсула — подметна Сифа. — Може да я пъхнем в нея и някой от Съвета ще я прибере.

— Кажи на Акос да я упои. Точно сега нямам сили за битка.

Акос нагази през вилиците и лъжиците, разпилени по кухненския под. Водата вече завираше, шишенцето с успокоителното чакаше да го изсипе в чая и той трябваше само да сложи малко сушени билки в цедката. Корабът подрусна, Акос стъпи на една вилица и сплеска зъбите ѝ с петата си.

Наруга глупавата си глава, която не спираше да му повтаря, че за Айджа още има надежда. В галактиката е пълно с хора с толкова много дарби. Все някой ще знае как да го оправи. Но истината беше, че Акос се бе уморил да се надява. Той беше впил ноктите си в надеждата, откакто за първи път кацна на Шотет, ала сега беше готов да се откаже и да остави ориста да го води натам, накъдето му беше отредила. Към смъртта, Ноавек, Шотет.

Беше обещал на баща си да прибере Айджа у дома. Но може би нямаше да успее да го отведе на по-добро място от този кораб, който се носеше в пространството. Може би това щеше да стигне.

Но…

— Мълчи — каза си той и изсипа билките от кухненския шкаф в цедката. Нямаше ледоцвет, но той беше научил достатъчно за шотетските растения, за да приготви проста сънотворна смес. Само че сега не вложи никакъв майсторлък в работата си. Правеше всичко машинално, нагъна парчета корен от гарок в стрита на прах черупка от фензу и най-отгоре изстиска малко нектар за вкус. Дори не знаеше имената на растенията, от които беше направен нектарът, и докато беше в казармата извън Воа, беше навикнал да нарича крехките цветчета „кашоцвети“, защото лесно се разпадаха, но така и не научи името им. На вкус бяха сладки и това като че ли беше единствената полза от тях.

Когато водата кипна, той я изля през цедката. Извлекът, който се получи, имаше мътнокафяв цвят и беше идеален да скрие жълтото успокоително. Майка му му беше казала да свари сънотворен чай на Исае, а той даже не беше попитал защо. Не го интересуваше, стига да не му се мяркаше пред очите. Не можеше да избяга от картината как тя стоеше и гледаше шурналата кръв на Ризек Ноавек, сякаш това беше някаква театрална забава. Исае Бенесит може и да имаше лицето на Ори, но по нищо друго не приличаше на нея. Той не можеше да си представи Ори да стои и да гледа как някой човек издъхва, все едно колко омразен ѝ беше.