Вероника Рот - Подменена орис

— Ще приема това за добър знак — каза ми той.

— Не се перчи, Кересет.

Не се стърпях и се усмихнах. Лазмет и всичките ми въпроси, свързани с потеклото ми, вече ми се струваха далечни. Тук бях в безопасност, носех се на кораб насред нищото с Акос Кересет.

И тогава от дълбините на кораба се чу писък. Приличаше на гласа на Киси, сестрата на Акос.

Знам какво е да гледаш как семейството ти загива. Все пак съм Киси Кересет.

Видях как баща ми издъхна на пода в дневната. Видях как шотетски войници отведоха братята ми Айджа и Акос. Видях как майка ми изтля като платно на слънцето. Няма нещо, което да не знам за загубата. Просто не мога да я изразявам като другите хора. Дарбата ми ме кара да си държа устата затворена.

Затова малко завиждам на моята приятелка Исае Бенесит, която е орисана да бъде тувхийски канцлер, че може да се отдаде на скръбта. Тя се изтощава от плач, а после двете заспиваме рамо до рамо в кухнята на шотетския изгнанически кораб.

Когато се будя, гърбът ме боли от дългите часове, които изкарвам подпряна на стената. Ставам и докато оглеждам приятелката си, правя наклони наляво и надясно.

Исае не изглежда добре, което, предполагам, е естествено, след като едва вчера сестра ѝ Ори намери смъртта си на една шотетска арена, където всички крещяха, че искат кръвта ѝ.

Освен това усещам, че не се чувства добре — навсякъде около нея въздухът е мъхнат, както когато прокараш език по зъбите си, без да си ги мил. Очите ѝ подскачат насам-натам из стаята, танцуват по лицето и тялото ми, но не така, че да принудят човек да се изчерви. Мъча се да я успокоя с дарбата си, изпращам ѝ спокойствие, което се размотава като копринено чиле. Но като че ли не ѝ олеква много.

Имам странна дарба. Не знам какво усеща Исае, или поне не точно, но го долавям като частици във въздуха. Освен това не мога да контролирам чувствата ѝ, но мога да правя внушения. Понякога се налага да опитвам по два-три пъти или да измисля нещо ново. Затова вместо коприната, която не подейства, опитвам с тежка вода, която се полюшва.

Провалям се. Исае е превъзбудена. Понякога, когато човек е прекалено напрегнат, ми е трудно да му въздействам.

— Киси, мога ли да ти се доверя?

Мога е необичайна дума на тувхийски. Мога, трябва, задължително е са се сбутали една в друга и човек може да се досети за истинското значение само от контекста. Това понякога води до недоразумения и затова навярно другосветците описват езика ни като „хлъзгав“. Така е, но и те са лениви.

Затова когато Исае Бенесит ме пита на родния ми език дали може да ми се довери, аз изобщо не разбирам какво иска да каже. Но въпреки това има само един отговор.

— Разбира се.

— Питам сериозно, Киси — казва тя с онзи нисък глас, който означава, че е сериозна. Харесвам този глас, харесва ми как жужи в главата ми. — Има нещо, което трябва да свърша, и искам да дойдеш с мен, но се страхувам, че няма да…

— Исае — прекъсвам я аз, — тук съм, за да ти дам всичко, от което се нуждаеш. — Нежно докосвам с пръсти рамото ѝ. — Нали така?

Тя кима.

Извежда ме от кухнята, а аз гледам да не стъпвам по кухненските ножове. След като се затвори тук, Исае изтръгна всички чекмеджета, изпотроши всичко, което можа да докопа. Подът е застлан с накъсани парцали, парчета стъкла, натрошена пластмаса и размотани бинтове. И май не я виня.

Дарбата ми пречи да правя и казвам неща, които ще разстроят хората. Точно затова след смъртта на баща ми не можех да плача, освен когато оставах насаме със себе си. Месеци наред не можех да обеля дума пред мама. И ако можех да разпердушиня някоя кухня като Исае, навярно щях да го направя.

Излизам мълчешком след нея. Подминаваме тялото на Ори. То е загърнато хубаво с чаршаф, така че от нея се виждат само наклонът на раменете, издутината на носа и брадичката. Бегла диря коя е била. Исае се спира там, рязко поема въздух. Усещам, че сега е още по-грапава, като песъчинки, които дращят дланта ми. Знам, че няма да мога да я утеша, но прекалено много се безпокоя за нея, за да се откажа.

Изпращам снопчета лека переста трева и твърдо полирано дърво. Изпращам топло масло и заоблен метал. Нищо не излиза. Ожулвам се раздразнено в нея. Защо не мога да направя нищо , за да ѝ помогна?

За секунда през главата ми минава мисълта да поискам помощ. Акос и Сайра са на навигационната палуба. Мама е някъде долу. Ренегатката Тека, приятелката на Акос и Сайра, се е изтегнала на канапето, а зад нея бялорусата ѝ коса се е пръснала на всички страни. Но не мога да повикам никого от тях. От една страна, заради проклятието на дарбата ми не мога, просто не мога съзнателно да причинявам скръб, а от друга, инстинктът ми подсказва, че ще е по-добре, ако успея да спечеля доверието на Исае.