Вероника Рот - Подменена орис

Айджа я измери с поглед за миг, после леко размърда челюст нагоре-надолу.

— След няколко дни ще кацнем — продължи Сифа. — Дотогава ще те държим тук под ключ, а при спускането ще те вземем с нас, но здраво вързан. Щом кацнем, аз ще отговарям за теб. Ще правиш каквото ти кажа. Иначе ще накарам Акос пак да те упои. Положението ни е крайно несигурно, за да ти позволим да създаваш хаос. — Тя се извърна към Акос. — Как ти се струва този план?

— Става — процеди той през зъби.

— Хубаво. — Сифа се усмихна насила и без всякакво чувство. — Искаш ли нещо за четене, докато си тук, Айджа? Нещо, с което да убиеш времето?

— Добре — съгласи се Айджа и едва повдигна рамене.

— Ще видя какво мога да намеря.

Тя пристъпи към него и Акос целият се наежи, в случай че ѝ потрябва помощта му. Но Айджа не помръдна, докато майка му взимаше празния поднос, не погледна ни единия от двамата, докато излизаха. Акос заключи отвън и на два пъти провери бравата, за да се увери, че ключалката не поддава. Беше се задъхал. Ето този Айджа помнеше от Шотет, Айджа, който вървеше навсякъде заедно с Вас Кузар, сякаш бяха другари от деца, а не смъртни врагове, Айджа, който го беше затиснал на земята, докато Вас караше Сайра да го измъчва.

Очите му горяха. Той ги стисна.

— Виждала ли си го такъв? — попита той. — Във виденията.

— Да — отвърна тихо Сифа.

— И помогна ли ти? Помогна ли ти да знаеш какво предстои?

— Не е толкова просто, колкото си мислиш. Аз виждам толкова много пътища, толкова много версии на хората… Винаги се изненадвам, когато видя кое бъдеще е настъпило. Ето, да вземем теб — аз все така не съм сигурна на кой Акос говоря. Има толкова други, които можеш да бъдеш.

Тя потъна в мълчание и въздъхна.

— Не — каза накрая. — Не помогна.

— Аз… — Той преглътна и отвори очи, ала гледаше не в майка си, а в стената отсреща. — Съжалявам, че не можах да го предотвратя. Аз… аз се провалих.

— Акос…

Тя го стисна за рамото и за кратко той се остави на топлината и силата на ръката ѝ.

Килията, в която държаха Ризек, беше измита до блясък, сякаш нищо не е било. В една скрита част от сърцето си Акос си пожела Айджа също да беше умрял. Така щеше да му олекне, вместо непрестанно да му напомня как беше оплел конците и не можеше да ги разплете.

— Няма какво да направиш…

— Недей — изрече той по-остро, отколкото би искал. — Него го няма. Сега не ни остава друго, освен да си понеса ориста.

Обърна се и я остави да стои насред коридора, сякаш притисната между двама сина, които вече не бяха същите, каквито са били преди.

Редуваха се да седят на навигационната палуба, за да следят да не би корабът да налети на астероид, на друг космически кораб или отломки. Сифа пое първата смяна, понеже Тека беше капнала от умора, след като програмира наново кораба, а Сайра през последните няколко часа беше бърсала с парцал кръвта на собствения си брат. Акос почисти пода в кухнята и си разстла одеяло в ъгъла, близо до лекарствата.

Сайра дойде при него, лицето ѝ светеше измито, а косата си беше сплела на плитка през рамото. Легна редом с него и дълго време никой не поведе разговор, само дъхът им излизаше едновременно. Той си спомни, когато беше в нейната стая на странстващия кораб, как винаги разбираше, че е станала, защото спираше да се мята и да се върти в леглото насам-натам и се чуваше единствено диханието ѝ.

— Радвам се, че е мъртъв — рече Сайра.

Акос се обърна с лице към нея, повдигна се на лакът. Беше подрязала спретнато косата около сребърната кожа. Вече беше свикнал как главата ѝ свети от едната страна като огледало. Отиваше ѝ, макар че случилото се с нея го изпълваше с ненавист.

Тя стисна челюст.

Започна с каишите на бронята, която покриваше ръката ѝ, като ги дърпаше напред-назад, докато ги разхлаби. Когато я свали, на ръката ѝ, точно до лакътя, имаше нова рана с диагонална черта през нея. Той я докосна леко с пръст.

— Не ти го уби.

— Знам. Но канцлерът няма да го отбележи и… — Тя въздъхна. — Предполагам, че можех да си отмъстя и оттатък смъртта, ако го бях оставила без резка. Можех да го лиша от честта му, като се престоря, че никога не е живял.

— Но сърце не ти даде да го направиш — подхвърли Акос.

— Да — призна Сайра. — Той си остава мой брат. Животът му си остава… забележителен.

— И си разстроена, че не можа да го накажеш.

— Може да се каже.

— Е, в случай че мнението ми се зачита, аз не смятам, че трябва да се разкайваш, задето показа малко милост. Мъчно ми е само, че си направи целия труд да го пощадиш заради мен, а после… всичко отиде на вятъра.