Вероника Рот - Подменена орис

Исае изругава.

— Оракули! При цялата лоялност, която майка ти показва към собствения си канцлер, цяло чудо е, че им даваме гражданство!

Няма какво да отвърна. Тя е досадна, но ми е майка.

Продължавам:

— Те те качиха в капсулата и аз обявих, че тръгвам с теб.

Белезите по лицето ѝ застиват, а челото ѝ се набръчква. Тя ги трие с ръка понякога, когато смята, че никой не я гледа. Твърди, че това помага на кожата да се опъне, за да може един ден пак да движи тези части на лицето си. Така поне казал докторът. Веднъж я попитах защо е оставила белезите да зараснат, вместо да си направи възстановителна операция на Отир. Не е като да няма средства. Тя ми отговори, че не искала да се отърве от тях, че ѝ харесвали.

— Защо? — казва сега след дълго мълчание. — Те са твоето семейство. Айджа ти е брат. Защо ти е притрябвало да идваш с мен?

Хората казват, че е лесно да дадеш честен отговор, но изобщо не е така. Въпросът ѝ има много отговори и всичките са верни. Тя е моят канцлер, а аз няма да се опълча срещу Тувхе като брат ми. Държа на нея като приятелка, като… каквито и да сме една за друга. Тревожа се за дивата мъка, която видях у нея, преди да убие Ризек Ноавек, а и отсега нататък тя ще има нужда от помощ, за да прави това, което е необходимо, а не това, което утолява жаждата ѝ за мъст. Списъкът продължава и аз избирам отговор, който хем е правдив, хем искам тя да го чуе.

— Ти ме попита дали можеш да ми имаш доверие. Е, можеш. С теб съм, независимо от всичко. Чуваш ли?

— Мислех, че след като ме видя… — Спомням си как ножът, с който промуши Ризек, пада на пода, и отпъждам спомена. — Мислех си, че няма да поискаш да се приближиш до мен.

Онова, което тя стори с Ризек, буди у мен не отвращение, а тревога. Пукната пара не давам, че той е мъртъв, но живо ме интересува това, че тя бе способна да го убие. Обаче не се опитвам да ѝ го обясня.

— Той уби Ори — казвам аз.

— Точно като брат ти — прошепва тя. — Двамата са я убили, Киси. Нещо не е в ред с Айджа. Видях това в главата на Ризек точно преди…

Задавя се и не довършва изречението.

— Знам. — Хващам ръката ѝ и силно я стискам. — Знам.

Исае се разплаква. Отначало с достойнство, но после звярът на скръбта взима връх, тя хлипа и дращи с нокти по ръцете ми, за да се спаси от него. Но аз знам, знам по-добре от всеки друг, че спасение няма. Скръбта е смазваща.

— С теб съм — казвам ѝ и я галя на кръгове по гърба. — С теб съм.

Не след дълго тя престава да ме дращи, престава да хлипа. Само притиска лицето си в рамото ми.

— Ти как го преживя? — пита ме с приглушен от ризата ми глас. — Смъртта на баща ти, след като братята ти…

— Дълго време ядях, къпех се, работех, учех. Но духом не присъствах там, или поне нямах усещането, че присъствам. Приличаше на изтръпнал крайник. Лека-полека игличките започват да те бодат, малко по малко усещанията се завръщат.

Тя повдига глава да ме погледне.

— Съжалявам, че не те предупредих какво се канех да извърша. Съжалявам, че поисках да дойдеш и да видиш… онова . Нуждаех се от свидетел, в случай че нещо се обърка, а само на теб можех да имам доверие.

Въздъхвам и затъквам косите зад ухото ѝ.

— Знам.

— Щеше ли да ме спреш, ако знаеше предварително?

Свивам устни. Истината е, че и аз не знам, но не мога да си го призная, защото искам да я накарам да ми вярва. А тя трябва да ми вярва, ако смятам да сторя поне малко добро в предстоящата война.

— Не — отвръщам ѝ. — Знам, че правиш само това, което се налага.

Не лъжех. Но това не значеше, че не се бях уплашила от лекотата, с която уби Ризек, от отдалечения поглед в очите ѝ, докато ме водеше към онзи склад, от безусловната нерешителност, която беше показала пред него, докато изчакваше удобния момент да го наръга.

— Те няма да завладеят планетата ни — казва ми с мрачен шепот. — Аз няма да им позволя.

— Добре.

Тя хваща ръката ми. Не ни е за първи път да се държим за ръце, но това не значи, че не ме побиват сладостни тръпки, когато кожата ѝ се плъзва по моята. Тя е все така способна. Уравновесена и силна. Иска ми се да я целуна, но не му е сега времето, когато кръвта на Ризек още не е засъхнала под ноктите ѝ.

Затова се задоволявам с докосването на ръката ѝ и двете отправяме погледи в пустошта.

Акос опипа верижката на врата си. Пръстенът на семейството на Джорек и Ара тежеше познато в падинката на шията му. Когато слагаше броня, халката оставяше отпечатък върху кожата му като от дамга. Ще си рече човек, че белегът на ръката не му беше достатъчен да му напомня какво беше сторил на Сузао Кузар, бащата на Джорек и избухливия съпруг на Ара.