Вероника Рот - Подменена орис

— Знам. — Тя въздъхна. — Но се надявах, че заедно ще можем да преодолеем пълната враждебност.

Помислих малко.

— Може би.

Тя се подсмихна.

— Е, в този дух… погледни насам.

Тя стана да дръпне пердето от прозореца до леглото ми. Намирах се в онази част на къщата, която беше точно на ръба на скалата и гледаше отвисоко. Отначало видях проблясването на далечни светлинки — сградите във Воа. А сетне Сифа рече:

— Обед е.

Воа беше покрита с щит от черни облаци, малко по-светли от огранското небе. Сенките ми си бяха намерили дом над Воа, потопявайки града във вечна нощ.

През следващите дни физически се почувствах толкова добре, колкото не се бях чувствала от дете. Силите ми се връщаха изит по изит, докато нагъвах ястията, приготвени от Сифа, Има и Тека в кухнята на Зецивис. Има загаряше всичко, което сготвеше, и ми го поднасяше без извинения. Сифа ми правеше тувхийски гозби със странен вкус, в които сипваше тонове подправки. Тека приготвяше необичайно хубави закуски. Помагах им, когато можех, седях на масата с нож, за да режа на ситно това-онова, докато ръката ми отмалееше. Слабостта ме влудяваше, но отсъствието на болката я компенсираше.

Бих разменила всички дарби на света за живот без болки.

Сифа ме беше уверила, че Акос е жив, но не знаех нищо за състоянието, в което се намира. Гледах новините от Тувхе с надеждата да науча нещо за него, но не откривах нищо. В репортажите за смъртта на баща ми не го споменаваха. Най-накрая получихме вести от Киси направо от Хеса. Беше намерила Акос в болницата, където се възстановявал от хипотермия. Канеше се да го прибере у дома.

Облаците над Воа не даваха признаци да се разчистят. Много вероятно беше градът да остане потопен в мрак завинаги. Ако човек погледнеше към Воа от скалите, там сякаш се бе спуснала нощ. Но ако се обърнеше в обратната посока към Границата, която ни отделяше от Тувхе, слънцето отново грейваше. Беше странно да живееш на ръба между двете. И да знаеш, че ти сама си го създала.

И тогава, почти седмица след атаката над Воа, една нощ се събудих от болки.

Отначало не разбрах каква е причината. Погледнах часовника, за да съм сигурна, че не е време да стана и да приготвя закуската, тъй като най-накрая се чувствах много по-добре и бях поела своя ред в кухнята. После усетих с искрица тревога тъпото пулсиране в главата си.

Може би е само главоболие , казах си аз. Няма нужда да се паникьосвам, няма нужда да…

Пръстите ми изтръпнаха, сякаш са били заспали и сега кръвта се връща в тях. Скочих да светна лампата до леглото и я видях — една сенчеста ивица пътуваше от китката към върха на пръста ми.

Отметнах завивката разтреперана и погледнах голите си крака. Бледи сенки се увиваха около глезените ми като окови. Главата и сърцето ми биеха в един и същ ритъм. Не бях разбрала, че стена и пъшкам ужасно, като умиращо животно, докато Тека не отвори вратата с рошавата си светла коса.

Тя тозчас зърна сенките на потока, дойде до леглото и свали ръкавите на пижамата си чак до пръстите. Седна на леглото и ме прегърна, притисна лицето ми в кокалестото си рамо.

Заридах в горнището ѝ, а тя ме държеше в ръцете си мълчаливо.

— Не исках… не исках да се връщат — изхлипах задавено.

— Знам.

— Не ме е грижа колко са могъщи, не ги…

— Да, знам.

Тя ме люля бавно и дълго.

— Хората ги наричат дарба — обади се след известно време. — Ама че глупост!

Два-три дни след това стоях заслушана в барабаненето на дъжда по прозорците в стаята за гости, пред мен на леглото беше раницата ми. Бях натикала в нея повечето от вещите си и сега се опитвах да мисля въпреки болките в гърба и краката. Трудно свиквах със завръщането на дарбата.

— Аза ме помоли да говоря с теб — каза ми Има. Беше се облегнала на рамката на вратата, облечена цялата в бяло. — Иска да приемеш пост в новото шотетско правителство.

— Защо теб моли? Ти знаеш не по-зле от мен, че за народа ни е най-добре властта никога повече да не попада в ръцете на някой Ноавек.

— Нищо подобно не знам — отвърна тя и стисна ръба на блузата си между чистите си и подрязани нокти. — Между нас все още има доста поддръжници на Ноавек. Те дори ще ни сътрудничат, ако настаним наследник от рода на висок пост. Сега се нуждаем от единство.

— Има един проблем обаче. Аз не съм наследник на Ноавек.

Има махна с ръка.

— Няма нужда да се научава това.

Системата на управление, която Аза беше предложила, беше смесица от народни представители и монархия, а монархът — това щях да бъда аз, ако тя получеше своето — назначаваше пълномощник, който да държи цялата власт с помощта на съвет. От мен не се искаше да управлявам в смисъла, в който бяха управлявали баща ми и Ризек, но аз пак обмислях предпазливо. Какви ли не злини се струпваха на главите ни, когато семейството ми беше на власт.