Вероника Рот - Подменена орис

— Ами Вакрез? — попитах аз. — Той е Ноавек. Истински. И освен това е зрял мъж.

— Искаш да ме накараш да го кажа — въздъхна Има.

— Кое да кажеш?

Тя извъртя очи.

— Че според мен си по-добрата възможност от Вакрез. Той се остави да бъде пионка както в ръцете на Лазмет, така и на Ризек. Липсва му… твърдост.

Повдигнах и двете си вежди.

— Това похвала ли беше?

— Не я взимай присърце — отвърна Има.

Усмихнах се под мустак.

— Добре, приемам.

— Какво? Само защото те похвалих ли?

— Не. — Погледнах през прозореца към вадичките дъжд по стъклото, към черния облак от сенки на потока, който закриваше Воа. — Защото вярвам на преценката ти.

Тя се изненада за миг.

После кимна, обърна се и си тръгна мълчаливо.

Тя все така не ме харесваше, но беше възможно и да не ме мрази. Засега това ми стигаше.

Акос вървеше по издигнатата пътека, която пазеше фермерите от тихоцветите. Шотетските нашественици бяха опожарили половината от посевите този сезон, но фермерите пак бяха на полето и с дебели ръкавици се грижеха за това, което беше оцеляло. Имахме късмет, казваха те, че шотетците дойдоха, след като обрахме цветчетата, защото, за да оцелеят, тихоцветите се нуждаеха единствено от корените. Хесанските посеви щяха бързо да се съвземат.

Храмът, от друга страна…

Акос още не можеше да погледне нататък. На мястото, където на лунната светлина някога блестеше куполът от червено стъкло, сега зееше огромно празно място. Шотетците го бяха разрушили. Бяха избили повечето послушници в храма. Плъпнаха на рояци по улиците на града. Две седмици по-късно местните още не можеха да погребат телата на мъртъвците. А те бяха предимно войници, благодарение на смелия послушник, който беше бил тревогата, но имаше и немалко цивилни.

Акос не смееше да слезе в града. Можеха да го познаят или пък ръкавът му можеше да се завърне и да разкрие белезите. Можеха да го нападнат, ако узнаеха кой е. Да го убият даже. Той не би ги винил. Беше вкарал шотетците в храма.

Не можеше да понася гледката на разрушения храм. Малкото кадри, които виждаше в новините, му бяха предостатъчни.

Затова се разхождаше само през полетата с тихоцвет, навлечен с най-топлите си дрехи, макар че в Тувхе сега беше най-топлото време. Полетата бяха безопасни. Дори сега белите цветчета на непорочничето се откъсваха от стъблата му и политаха във въздуха. По земята имаше дебел слой жълт прах от завистник. Всичко наоколо щеше да тъне в повехнала печал, докато пак дойдеше Угасването, но на него това му харесваше.

Скочи от издигнатата пътека на пътя. По това време на годината, когато снегът се размекваше, нощем всичко се заледяваше и той трябваше да стъпва внимателно. Кукичките на подметките на ботушите му не се захващаха винаги и той лесно губеше равновесие, тъй като едната му ръка беше превързана през рамото. Предпазливите му крачки го отведоха на запад до перестата трева, където самотна и сигурна се гушеше семейната му къща.

Ховърът на Киси не беше паркиран на предната поляна. Когато идваше да го навести, тя го оставяше в града и вървеше пеша до къщата, за да не я види никой. Никой не знаеше, че Акос е тук, иначе досега да са го арестували. Беше убил Лазмет Ноавек, но беше вкарал шотетските войници в храма на Хеса. На ръката си имаше белег на смъртта. В стаята му имаше броня. Той говореше езика на откровението. Сега беше прекален шотетец за тувхийците.

Когато влезе, изпод вратата на кухненската врата светеше и той разбра, че Киси е дошла. Майка му беше идвала да го види в болницата. Влезе в стаята, а той се разкрещя неистово насреща ѝ и дотолкова се разгорещи, че докторите помолиха Сифа да си върви. Киси беше обещала да не я пуска в къщата, преди да се е подготвил за срещата им. Което, мислеше си Акос тайно, нямаше да стане никога. Беше свършил с нея. С това, което беше причинила на Сайра. С това как се беше дръпнала настрана от страданията му. Как ловко го беше накарала да убие Вас. С всичко.

Тропна с крака, за да изтръска леда от ботушите си, после ги разхлаби и ги изсули на вратата. Разкопча каишките и копчетата на палтото от кутях, свали шапката и предпазните очила. Беше забравил колко време му трябва, за да се облече и съблече тук. Беше свикнал с умерения климат във Воа.

Сега Воа тънеше в мрак. Черен като огранското небе над центъра на града, небесният купол изсветляваше до сиво в покрайнините до старата казарма. В новините не даваха обяснение, Акос също нямаше свое. Никой не знаеше нищо за случилото се там.