Вероника Рот - Подменена орис

Това, което се случваше в момента обаче, се въртеше непрекъснато по новините. Шотетските изгнаници бяха признати за официалното правителство на страната под формата на временен съвет, докато се подготвят изборите. Шотет се беше договорил да получи статут на държава. Бяха разменили легитимността срещу земята си и сега евакуираха Воа. Огранците им бяха дали едно парче земя, по-голямо от Воа и много по-опасно, и преговаряха за условията на огранско-шотетското съжителство.

А и други неща се мътеха в Съвета. Говореше се за разкол. Верните на ориста планети се отделяха от светските, оракулите бягаха от едните към другите. Половината галактика щеше да живее без знание за бъдещето, а другата половина щеше да се вслушва в мъдростта на оракулите. Такова разделение съществуваше и у самия Акос и мисълта, че галактиката ще се разцепи, го измъчваше, защото това означаваше, че и той самият ще трябва да избере страна, а не искаше.

Но така беше устроен светът — понякога раните бяха твърде дълбоки, за да зараснат. Понякога хората не искат да се помирят. Понякога, въпреки че едно решение създаваше още повече трудности, отколкото в началото, хората пак избираха него.

— Ки? — повика той, след като окачи зимните си дрехи.

Извървя тъмния тесен коридор до кухнята и надникна на двора да види дали жар-камъните още светят.

— Здравей! — поздрави го нечий глас от всекидневната.

Има Зецивис седеше до камината. На една ръка разстояние от мястото, където беше умрял баща му. Бялата ѝ коса се спускаше свободно около лицето ѝ, беше елегантна както винаги, дори беше облечена в бронята си, която имаше цвета на пясък.

Той се сепна повече от вида ѝ, отколкото от гласа ѝ и се сви до стената. А сетне, засрамен от реакцията си, се отблъсна оттам и се насили да застане лице в лице с нея. Така беше от смъртта на Лазмет.

— Извинявам се. Не можах да измисля по-добър начин да те предупредя — рече Има.

— Какво… — Той пое няколко пъти дъх. — Какво правиш тук?

Тя бегло се усмихна.

— Какво, няма ли да кажеш „Ах, ти си жива, колко се радвам“?

— Аз…

— Шшшт! Всъщност не ме интересува. — Тя се изправи. — Изглеждаш по-добре. Храниш ли се?

— Аз… да.

Всеки път, когато напоследък погледнеше храна, си спомняше за онова, което стори на Джорек, и едва успяваше да преглътне и един залък, все едно колко гладен беше. Насилваше се да хапне по нещо, защото не обичаше да се чувства изтощен, слаб и крехък. Но всеки път му беше трудно.

— Дойдох да те измъкна оттук — обяви Има.

— Това е моята къща — отвърна той.

— Не е твоя, на родителите ти е. Тук е умрял баща ти, в сянката на града, в който повече не можеш да стъпиш, защото някои страни на самоличността ти станаха известни на всички. Това място не е добро за теб.

Акос скръсти ръце на корема си, стисна ги силно. Тя беше изрекла на глас онова, което вече му беше известно, което беше разбрал още когато Киси го доведе тук след нападението. Леглото, в което беше спал, беше точно до това на Айджа, а Айджа беше заминал, изгубил се беше по улиците на Воа, за да не го види никой повече. Всекидневната продължаваше да му напомня за бащината му кръв. А разрушеният храм…

Така…

— И къде да отида? — попита той шепнешком.

Има стана и се приближи бавно към него, сякаш доближаваше животно.

— Ти си шотетец. Макар и не само. Все още си тувхиец, син на оракул, Кересет — всичко това едновременно. Но не можеш да отречеш, че шотетската жилка я има в теб. — Тя внимателно вдигна ръка на рамото му. — Ние искаме да дойдеш с нас.

— Ние? — Той изсумтя, преглътна паренето, което блесна в очите му. — Ами Ара и Сайра? Те не ме искат.

— Не вярвам на ушите си! Мисля, че не познаваш момичето си. Нито Ара, стига да ѝ дадеш време.

— Аз не…

— За бога, момче, иди в кухнята — рязко му се сопна Има.

До кухненската маса, на същата онази маса, където като дете беше разтварял учебниците, за да си напише домашното преди вечеря, където се беше качвал, за да посипе жар-камъните с червен прах от тихоцвет, където се беше научил да кълца, реже и счуква билките за болкоуспокояващите, седеше Сайра.

Гъстата ѝ къдрава коса беше събрана на една страна, а другата половина на главата ѝ блестеше в сребристо.

Ръката ѝ — увита в бронята.

Очите ѝ — черни като Космоса.

— Здравей! — поздрави го тя на тувхийски.

— Здравей! — отвърна той на шотетски.

— Киси ни вкара тайно в Тувхе — обясни тя. — Граничната охрана е затегната в момента.