Вероника Рот - Подменена орис

Акос вече стоеше там. Беше ни запазил места, тъй като на пътеката се трупаше все повече народ, макар че хората и без това щяха да се отдръпнат от пътя ми, ако ги приближах. Опитах се да не се разстройвам от тази мисъл. Застанах между него и Тека и наострих уши да чуя капитана, който щеше да извика кога да се приготвим.

Акос ме хвана за ръка, а корабът приближи богатата и наситеносиня светлина. Щеше да ме пусне, когато навлезем в потока, за да мога да усетя силата му, все едно колко болезнено щеше да бъде това, но ми беше приятно да ме държи, докато наближавахме. Сърцето ми биеше учестено. Обичах тази част.

Истинската изненада обаче беше, когато ръката на Тека стисна другата ми ръка. На лицето ѝ грееше вятърничава усмивка.

— Аз съм шотетка — каза тя повече на себе си, отколкото на мен. — Остра съм като нож и също толкова силна…

Това беше вариант на другото стихотворение, което бях видяла изписано на една стена във Воа, онова, което беше съчинено като нападка срещу правителството на Ноавек:

Харесвах повече него, защото ми напомняше за собствената ми крехкост, собствената ми склонност да виждам това, което ми се искаше. Но тази версия също беше добра.

Изненадах се, когато Акос се присъедини към нея на последния стих:

— Цялата галактика е пред мен и ми принадлежи.

— Пригответе се! — чу се отдолу викът.

Тека и Акос пуснаха ръцете ми почти едновременно. И корабът беше погълнат от синята светлина.

Завръщаме се маскирани в Хеса.

Известно време рискът ни се струваше прекалено голям. Но също така и неизбежен. Затова изчакахме шотетците пак да тръгнат да странстват и си запазихме място на полета под фалшиво име — онова, което си купихме от един престъпник на П1104, след като избягахме от Воа.

Взимаме под наем палто от занемарения туристически магазин на главния площад, защото няма да останем за дълго. Както винаги се изкачваме пеша до върха на хесанското възвишение. Пророческата зала е затворена за ремонт, но ние познаваме всички пътища до нея, които другите не знаят. Поне тях си спомняме.

На купола в Пророческата зала зее дупка с нащърбени краища от червено стъкло. Не знаем с какво са разрушили покрива шотетците, ала оръжието, което са избрали, все едно какво е било, отдавна е почистено. Заставаме в средата на пода, където някога заставаше босонога майка ни, за да приеме бъдещето.

Виждаме…

Галактика, разцепена на две, оракули, които бягат към Огра, Тепес и Золд.

Кораби на Съвета ги преследват, преследват, настигат ги.

Малки антипоточни взривове.

Изчезващи възможности, когато хората намират своя край.

Виждаме…

Шотетци слизат на Тепес, облечени в специални костюми, които ги предпазват от жегата.

Запушват носовете си, за да не дишат миризмата на разтопените до бяло боклуци.

Мъж изчетква праха от напълно здрав компресор.

Жена повдига към слънцето заоблено парче стъкло.

Виждаме…

Исае Бенесит, облечена в рокля в тувхийско червено.

Тя стои зад ледено поле, където тихоцветите скоро ще цъфнат.

Зад нея, в същото червено, полускрита в сенките, със загадъчна усмивка е застанала Киси Кересет. Главата ѝ е окичена с тънка сребърна лента — накита на съпругата на канцлера.

Цветчетата се пукват и се разгъват.

Виждаме…

Ръцете ни стискат ремъците на гърдите ни, докато корабът ни пада, пада, пада през гъстата атмосфера.

Под нас се появяват светлите линии, които като вени очертават повърхността на Огра.

Ние сме шотетец. Не сме шотетец. Но и в двата случая сме оракул и това не може да се промени, затова се завръщаме в огранския храм, за да се учим.

Да видим какви можем да станем.

Виждаме…

Тях.

Остарели. Сребърната кожа блести от едната страна на главата ѝ. Сивите му очи са се набръчкали по ъглите. Той я поглежда.

Стоят сред навалица от хора под огромен кораб. С металните си кръпки той се извисява над другите съдове в товарното помещение. Нов странстващ кораб.

Той я хваща за ръката. Двамата заедно тръгват към него.

Алтетахак— шотетски боен стил, подходящ за ученици със здраво телосложение, превежда се като „школата на ръката“.

Алтос арва— трелански плод, известен с прекомерната си сладост.

Арзодае— золдска дума, която буквално означава „обезобразявам, например с нож“, макар че всъщност се използва като много силно извинение: „С това, което сторих, отрязах парче от себе си“.