Вероника Рот - Подменена орис

— Да, вярно.

— Сега съм по-добре и довечера с Има ще отлетим за Огра.

— Ти… — Акос преглътна мъчително. — Какво стана?

— Мракът на Воа? Мое дело е. На сенките ми. — Тя се усмихна малко смутено. Това не беше спокойната усмивка, която щеше да му хвърли преди няколко месеца, но беше повече от очакванията му. Вдигна ръката си, показа му черните, гъсти сенки, които още се носеха по кожата ѝ. — Толкова много сили вложих, че изчезнаха за седмица. Помислих си, че може да е завинаги. Останах съкрушена, когато се върнаха. Но сега… свиквам. Както винаги.

Акос кимна.

— Отслабнал си — рече тя. — Има ми разказа какво е било. С Лазмет. С теб.

— Сайра…

— Аз го познавам, нали знаеш. Виждала съм, чувала съм. — Тя затвори очи, поклати глава. — Знам.

— Сайра — повтори той. — Толкова… нямам думи…

— Всъщност има много думи. — Тя стана от масата, прокара пръстите си по дървото, докато я заобикаляше. — На шотетски думата означава „разкаяние“, но на золдски има три думи. Една за обида, една за обикновено извинение и една, която означава нещо в духа на „с това, което сторих, отрязах парче от себе си“.

Акос кимна, без да може да отговори.

— Мислех, че няма да мога да ти простя, че ми липсва великодушие. Все пак той беше на път да ме убие, а ти само стоеше.

Акос трепна.

— Не можех да помръдна. Бях… скован. Вцепенен.

— Знам — рече тя и застана пред него с намръщено чело. — Акос, не помниш ли какво крия под тази броня? — Тя обгърна предпазителя на предната част на ръката си. — Когато ти показах тези белези, ти помисли ли си, даже за секунда, че съм направила нещо, което не може да бъде простено?

Сърцето на Акос биеше учестено, силно, както когато изпадаше в паника, а той не разбираше защо.

— Не, не си го помисли. Беше милостив към мен. Тека също. Дори Има по свой начин.

Тя вдигна ръка към бузата му. Той се отдръпна.

Беше му много, много по-трудно да приеме прошката ѝ, отколкото осъждането ѝ, защото това означаваше, че трябва да се промени.

— Нека този път аз да бъда тази, която ще ти каже — бил си млад, изгладнял, изтощен. Изстрадал, объркан и самотен. И ако си мислиш, че аз, Сайра Ноавек, Бича на Ризек, убийцата на собствената си майка, не може да разбере какво си преживял, тогава не ме познаваш истински, не разбираш какво съм направила.

Акос я наблюдаваше внимателно, а тя го притегли към себе си и опря челото си в неговото, така че да могат да се гледат, да дишат същия въздух.

— С това, което сторих, отрязах парче от себе си — рече той.

— Няма нищо. Аз цялата бях насечена на парчета и съшита отново.

Тя се отдръпна.

— Засега ще ми бъдеш само приятел, нали? А по-нататък ще говорим по темата „още съм влюбена в теб, какво, по дяволите, ще правим по въпроса“.

Акос се усмихна.

— Покажи ми къщата си. Имаш ли снимки, от които да те е срам? По време на пътешествието сестра ти ми каза, че си бил много придирчив към чорапите си.

И така, Акос я заведе на горния етаж, сплел пръсти с нейните, отвори всичките си чекмеджета и се остави да стане прицел на подигравките ѝ.

Мила Киси,

Съжалявам, че не те дочаках. Не знаех кога ще се върнеш, а корабът ми отлита.

Надявам се, че ще разбереш защо не мога да остана. Тук вече няма място за мен. Но ти предлагам да сключим споразумение. Ако ти се опиташ да ограничиш дарбата си, когато съветваш Исае, аз ще се постарая да не се самоизмъчвам за Айджа. И Джорек. И Хеса.

Аз лично смятам, че твоята част е много по-лесна, затова най-добре приеми предложението ми.

Но не се шегувам — ти не си кукловод, Ки, макар да знам, че понякога ти се иска да бъдеш. Може би властта ти допада, но с нея трябва да се внимава, нали?

На Огра аз ще бъда по-далече от теб, отколкото някога съм бил в Шотет, но този път ще бъде различно. Този път ще мога да ти идвам на гости. Този път ще мога да бъда какъвто поискам и да отида където поискам.

Ще ми липсваш. Пази се.

Акос

П.П. Не се тревожи, все някога ще разговарям с мама.

Един сезон по-късно.

Събудих се от тихо тананикане и от почукването — чук, чук, чук — на нож в дъска за рязане. Акос беше с гръб към мен, превил рамене над тесния шкаф. Купчинката от билки до него ми беше непозната — нещо огранско, което се беше научил да използва по половин дузина начини, откакто чиракуваше при Зенка.

Протегнах се и коленете ми изпукаха. Бях заспала под клокочещия звук на една нова отвара, която къкреше на печката, но тогава той седеше на края на леглото и четеше шотетска книга с преводача подръка, в случай че му потрябва. Напредваше бързо с шотетските знаци, но те бяха доста на брой и щяха да минат сезони, докато ги усвои.