Вероника Рот - Подменена орис

Подава ми ръчен екран с клавиатура.

— Ако случайно поискаш да кажеш нещо, което не можеш да изречеш на глас — обяснява тя.

Взимам го в скута си. Яд ме е на нея, че се вслушваше в Аст, а не в мен, че не ми вярваше, но жестът ѝ ми напомня защо държа на нея. Тя мисли за мен. Иска да мога открито да изразявам мнението си.

— Учудвам се, че не си възразила срещу моето идване — казвам ѝ аз толкова грубо, колкото ми позволява дарбата.

— Ще се опитам да се доверявам на преценката ти занапред — отвръща тя и забива поглед в сключените си пръсти. — Щом искаш да отидеш в Хеса, ще отидеш в Хеса. Ти поиска от мен да бъда милостива, така че и в това ще се старая отсега нататък.

Кимам.

— Съжалявам, Ки — почти прошепва тя.

Усещам как вината ме пронизва. Не си признах, че се опитах да се свържа с шотетците, когато тя реши да пусне антипоточното оръжие срещу тях. Не си признах как използвах дарбата си, за да я успокоявам и убеждавам, откакто всичко това започна. И не смятам да се изповядвам. Така ще изгубя всичко, което спечелих. Но ми е криво, че я мамя.

Най-малкото, което мога да направя сега, е да ѝ простя. Обръщам едната си ръка с дланта нагоре и я подавам, приканвам я да се приближи. Тя поставя длан в моята и казва:

— Обичам те.

— И аз те обичам — отвръщам аз и това е едно от най-лесните неща, които някога съм изричала. Може и да я послъгвам от дъжд на вятър, но това поне е истина.

Исае се навежда да ме целуне, аз я докосвам по бузата, задържам я още малко, преди да се изправи. Тя мирише на листа от сендес и сапун. Като у дома.

Никой никога няма да ме провъзгласи за човека, който накара канцлер Бенесит да се откаже от агресивните действия и да покани шотетците на мирни разговори след опита за нападение над Воа. Ако не бях аз, това щеше да бъде една от най-унищожителните войни в историята на Съвета. Никой няма да ме нарече ловък и самоуверен дипломат или забележителен съветник.

Но така трябва да бъде. Когато всичко се случва по план, аз се сливам с фона. Но ще продължавам да стоя до канцлера, докато тя лавира през този нестабилен мир. Ще бъда човекът, до когото тя ще се допитва за съвет, от когото ще търси утеха, когато скръбта и гневът отново и отново я завладяват. Аз ще бъда ръката, която ще направлява дланта. И никой няма да знае.

Освен мен. Аз ще знам.

Събуди ме някакво жужене, едно пламтящо в синьо фензу описваше лениви кръгове над главата ми. Пъстрите му като дъга крилца изведнъж ме накараха да си спомня за Узул Зецивис, който ги отглеждаше за продан и мислеше с толкова нежност за тях, неговата страст.

Край мен всичко беше в бяло — бял под, бели чаршафи, бели стени, бели завеси. Не бях в болница, а в тиха къща. В саксия в ъгъла растеше черно цвете с кадифени цветчета, които пласт върху пласт се разтваряха до тъмножълта сърцевина.

Познах мястото. Това беше домът на семейство Зецивис, кацнал на една извисяваща се над Воа скала.

Имаше нещо нередно. Някак неестествено. Повдигнах едната си ръка и усетих тежестта ѝ, мускулите ми затрепериха от слабото усилие. Отпуснах я на матрака и продължих да се забавлявам с полета на фензу, който чертаеше пътеки от светлина във въздуха.

Разбрах какво не е в ред — не изпитвах болка. По голите си ръце видях, че сенките на потока бяха изчезнали.

Смесица от страх и облекчение изпълни душата ми. Нямаше я болката. Нямаше ги сенките. Дали завинаги бяха изчезнали? Дали бях изразходвала толкова много енергия при антипоточния удар, че дарбата ме беше напуснала завинаги? Затворих очи. Не можех да си позволя да си представя живот без болка. Не можех да си позволя да се надявам.

Известно време след това — не знаех колко точно — чух почукване на вратата. Сифа влезе с чаша чай.

— Предположих, че си будна — рече тя.

— Разкажи ми за Воа.

Опрях се на ръцете си и се опитах да се повдигна. Те бяха като желе. Сифа понечи да ми помогне, ала аз я спрях с кръвнишки поглед и сама се изправих.

Тя седна на стола до леглото ми и скръсти ръце в скута си.

— Твоите сенки отблъснаха антипоточния заряд. Два-три дни след това пристигнаха шотетски изгнаници, за да запълнят вакуума във властта след смъртта на Лазмет и сега те управляват Воа — разказа ми тя. — Но усилието явно те е изтощило. Не мисля, че сенките ти са изчезнали завинаги — добави тя в отговор на въпроса, който не бях изрекла. — Но ти спаси много хора, Сайра.

Говореше някак… гордо. Като майка.

— Недей. Аз не съм твоя.