Вероника Рот - Подменена орис

Спрях на средата на арената, на една ръка разстояние от Сифа и Има, но без да ги докосвам. Зад мен чух леките стъпки на Тека.

— Е, можеше да бъде и по-лошо — рече тя.

Щях да се разсмея, ако това не беше самата истина. Но ние с Тека и Има сме били на косъм от други, далеч по-ужасни моменти на гибел и за нас, предполагам, не беше такава зла участ да се стопим в антипоточния заряд.

— Антипоточен — измърморих аз, защото думата ми звучеше странно.

Погледнах Сифа, която все пак ми беше майка, и за първи път тя изглеждаше искрено изненадана.

— Не разбирам. Антипоточният заряд е светлина . Странстващият кораб… той светеше много ярко, когато го унищожиха. Как може антипотокът да бъде светъл?

— Потокът е хем видим, хем невидим — обясни Сифа. — Той невинаги ни се представя по начин, който разбираме.

Погледнах смръщено разперените си длани, където се събираха сенките ми и се увиваха вечно около пръстите ми като колона от пръстени.

Лекарят, при когото ме заведоха като дете, беше казал, че дарбата ми се е появила, защото съм смятала, че и аз, и всички други хора заслужаваме болка. Предположението му беше разгневило майка ми Илира Ноавек. Това не е нейна вина , беше казала тя, преди да ме изведе от кабинета.

И Акос — когато беше видял как отбелязвам свършеното от мен върху ръката си, покрита сега с броня, той беше попитал само: На колко години си била?

И той, и майка ми не вярваха, че заслужавам дарбата си. И може би бяха прави, може би докторът беше сбъркал, човекът, чиито думи цял живот отекваха в съзнанието ми. Може би болката изобщо не беше моята дарба на потока. Може би тя беше вторичен продукт от нещо друго.

Ако антипотокът беше светлина…

А аз бях измъчвана от мрак…

Може би потокът беше моята дарба.

Тя самата е една малка Огра , бяха ми казали огранските танцьори, когато видяха дарбата ми.

— Някой знае ли какво означава думата „огра“ на огрански? — попитах аз.

— „Живият мрак“ — отвърна Сифа.

Засмях се и когато от долната част на кораба над нас зейна тесен отвор, вдигнах към небето очернените си от сенките ръце.

Избутах сенките си нагоре, нагоре, нагоре.

Над пращенето на силовото поле над амфитеатъра, което Акос беше обезвредил с едно докосване, когато ме издигна до кораба. Той ме беше прегърнал здраво през гърба с жилавата си като въже ръка.

Над пъпа на Воа, където бях живяла през целия си живот, оградена от безупречно чисти дървени ламперии и светлината на фензу. Усетих леко изпотените ръце на Ризек, когато запуши ушите ми, за да ме предпази от виковете на човека, когото баща ми измъчваше.

И още по-нагоре над Воа, над покрайнините на града, където живееше Разказвача с неговия сладък лилав чай, където ренегатите бяха стъкмили маса за вечеря от половин дузина други маси.

Не страдах от липса на гориво. През целия ми живот сенките на потока са били силни, толкова силни, че да не мога да отида на една вечеря, толкова силни, че да превият гърба ми и да изстискат сълзи от очите ми, толкова силни, че да ме държат будна и да ме карат да обикалям стаята си цяла нощ. Толкова силни, че да убиват, но сега вече разбирах защо убиваха. Те не пресушаваха живота у хората, а го заливаха, съкрушаваха го със силата си. Дарбата ми приличаше на гравитацията — ние се нуждаехме от нея, за да останем на земята, живи, но ако тя се усилеше многократно, образуваше черна дупка, от която дори светлината не можеше да се изплъзне.

Да, силата на потока беше твърде жестока, за да се побере в едно тяло…

Освен ако това тяло не беше моето.

Тялото ми, блъскано отново и отново от войници, братя, врагове, но вечно търсещо начин да се изправи…

Тялото ми, проводник на чистата сила на потока, на жуженето на живота, което беше поставило другите на колене…

Животът е пълен с болка , бях казала на Акос, докато се мъчех да го извадя от депресията. Ти можеш да понесеш повече, отколкото си мислиш. И се оказах права.

Имах всички основания да се затворя в себе си, да се откъсна от света, да отблъсна надалеч всичко, което напомня за живота, растежа и силата. Колко по-лесно щеше да бъде да не допускам никого до себе си! Но аз допуснах Акос, доверих му се, когато бях забравила как да се доверявам, допуснах също и Тека, а може един ден и Сифа…

Бих пуснала всеки, който посмееше да дойде наблизо. Бях като планетата Огра — тя посрещаше всеки, всичко, което можеше да оживее на нея.

Не защото заслужавах болка, нито защото бях твърде силна, за да я почувствам, а защото бях достатъчно жилава да я приема като нещо неизбежно.