Оливер Боуден - Единство

Господин Уедърол ми посочи къде е и аз го сложих върху кухненската маса. Прокарах пръсти по монограма ЕДЛС и го отворих. Вътре бяха писмата, дневниците и огърлицата.

— И още нещо — каза господин Уедърол, излезе от стаята и се върна след малко с къса сабя. — Първата ѝ сабя — обясни ми и я пусна в куфара с презрително изражение, сякаш би трябвало веднага да се досетя. Сякаш тепърва ще научавам много за Елиз.

Имаше право, разбира се. Сега осъзнавам, че вероятно съм изглеждал малко надменен при първата ни среща, все едно посещавам хора, които не заслужават близостта с Елиз. Вече знам, че е точно обратното.

Излязох да натоваря съдържанието на куфара в торбите на седлото, за да ги отнеса във Версай. Тръгнах към коня си в ясната, озарена от луната нощ. Разкопчах катарамата и в същия момент надуших нещо. Нещо натрапчиво. Парфюм.

Решил, че потегляме, конят изпръхтя и зари с копито. Аз го потупах успокоително по врата и вдъхнах дълбоко да се уверя, че обонянието не ме подвежда. Облизах пръст, вдигнах го и установих, че вятърът духа откъм гърба ми. Огледах поляната. Дали момиче от училището е дошло тук по незнайна причина? Или майката на Жак?

Не, познах парфюма и зърнах човека — бялата му коса сияеше като сребро на лунната светлина.

— Какво правиш тук? — попитах го.

Ръдок излезе иззад дървото, където се криеше, и повдигна вежди.

— Е… ами, исках да се уверя, че няма да изгубя трофея си.

Поклатих раздразнено глава.

— Значи не ми вярваш?

— А ти на мен? Доверяваше ли ми се Елиз? Доверяваме ли се на някого всички ние, които живеем в тайни общества?

— Хайде. Влизай вътре — посочих хижата.

— Кой е този?

Обитателите на хижата, подготвили се за сън, се появиха отново — Елен по нощен халат, Жак по бричове, господин Уедърол — все още облечен.

— Казва се Ръдок.

Не мисля, че съм виждал по-изумително преобразяване. Лицето на господин Уедърол почервеня и на него се изписа неудържима ярост. Той впи свиреп поглед в новодошлия.

— Господин Ръдок ще си вземе писмата и ще си отиде — обясних.

— Не ми каза, че ще ги дадеш на него — изръмжа господин Уедърол.

Помислих си, че ми е омръзнало от него и колкото по-бързо приключим, толкова по-добре.

— Вие двамата май таите стара вражда — отбелязах.

Господин Уедърол не продума, смръщил вежди. Ръдок се усмихна глуповато.

— Елиз гарантира за него — уведомих господин Уедърол. — Смята, че се е променил, и му е простила греховете.

— Моля те, дай ми писмата и ще си вървя — избъбри Ръдок, без да откъсва очи от буреносното лице на господин Уедърол.

— Добре, щом искаш. — Господин Уедърол пристъпи към куфара. — Повярвай ми обаче, че ако Елиз не бе пожелала така, щеше да си ги вадиш от гърлото.

— И аз я обичах по свой начин — възрази Ръдок. — Тя ми спаси живота два пъти.

Господин Уедърол спря до куфара.

— Два пъти, а?

Ръдок закърши ръце.

— Да. Спаси ме от бесилото и от Карълови.

Господин Уедърол кимна замислено.

— Да, помня, че те спаси от бесилото. Но от Карълови…

Сянка помрачи лицето на Ръдок.

— Е, предупреди ме, че Карълови са по петите ми…

— Познаваше ги, нали? Семейство Каръл? — попита невинно господин Уедърол.

Ръдок преглътна.

— Бях чувал за тях, разбира се.

— И офейка?

— Както би направил всеки на мое място.

— Именно — кимна господин Уедърол. — Постъпи правилно, пропускайки веселбата, факт е обаче, че те не възнамеряваха да те убият.

— Добре де, Елиз ми спаси живота веднъж. Не е ли достатъчно?

— Освен ако наистина не са смятали да те убият?

Ръдок се подсмихна нервно и трескаво огледа стаята.

— Току-що каза, че не са.

— Ами ако не съм прав? — настоя господин Уедърол. Почудих се какво, по дяволите, е намислил.

— Прав си, прав си — изхленчи Ръдок.

— Откъде знаеш?

— Моля? Не разбирам…

По челото на Ръдок изби пот. Усмивката му изглеждаше крива и тревожна. Очите му се насочиха към мен, сякаш търсеха подкрепа. Не я получи. Аз наблюдавах. Наблюдавах внимателно.

— Мисля, че по онова време си работел за Карълови. Сметнал си, че са решили да ти затворят устата. Нищо чудно да е било така. Мисля, че ни даде лъжлива информация за Краля на просяците, или той е действал по поръчение на Карълови, когато те е наел да убиеш Жули дьо ла Сер. Така мисля…

Ръдок поклати глава. Опита се да си придаде изумено или възмутено изражение. В крайна сметка по лицето му се изписа паника.

— Не. Работя за себе си.