Оливер Боуден: Единство

Робеспиер се бе опитал да избяга, но както се случваше често напоследък, с Арно осуетихме плановете му. Открихме го в Отел дьо Вил, изпреварвайки войските на Конвента.

— Къде е Жермен? — попитах го.

— Не бих ви казал за нищо на света.

И аз го направих. Това ужасно нещо — доказателството, че съм се променила до неузнаваемост и оттук нататък не мога да предотвратя промяната, защото съм стигнала твърде далеч.

Измъкнах пистолета от колана си и макар Арно да вдигна ръка да ме спре, насочих дулото към Робеспиер, прицелих се в него през мъгла от омраза и стрелях.

Изстрелът проехтя като топовен залп в стаята. Куршумът се заби в брадичката му, която изхрущя и увисна. От устните и венците му шурна кръв и обагри пода. Той закрещя и се загърчи, ококорен от ужас и болка, стискайки с длани разбитата си и кървяща уста.

— Пиши — наредих му.

Надвесен над листа, той плъзна едва-едва перото по него, а от лицето му шурна още повече кръв.

Пренебрегнала ужасения поглед на Арно, грабнах листа и се втренчих в нечетливата дума.

— Храма! Как не се досетих!

Войниците на Конвента наближаваха. Чувахме трополящите им ботуши. Погледнах към Робеспиер.

— Надявам се да се насладиш на революционното правосъдие, мосю — казах му на изпроводяк.

С Арно излязохме от стаята, загърбили хлипащия Робеспиер и част от моята човечност.

Тези неща… Представям си, че ги върши друг човек — „друго аз“, над което не упражнявам власт и чиито действия мога само да наблюдавам с безучастно любопитство.

Това, предполагам, свидетелства не само че не изпълних съветите на господин Уедърол и на родителите си, а и че съм заболяла от някаква нелечима зараза на разсъдъка. Единственият изход е да изрежа инфектираната част от разума си и да се надявам ампутацията да ме пречисти.

Не я ли преживея обаче…

Ще приключвам с дневника. Поне за тази нощ. Трябва да напиша няколко писма.

Тук, предполагам, е мой ред да подхвана историята.

На другия ден се срещнахме пред храма. Тя изглеждаше изпита и бледа и сега знам защо.

Преди хиляда години Тампъл дю Маре бил построен по образеца на римския Пантеон. Над сводестата фасада — копие на прословутия купол — се издигаха високи стени. През задната порта от време на време влизаха и излизаха единствено каруци, натоварени със сено. Иначе сградата пустееше.

Елиз веднага настоя да се разделим, но аз се поколебах. Нещо в очите ѝ ме смущаваше — сякаш частица от нея беше изчезнала.

Инстинктът явно не ме е подвел. Тогава обаче сметнах странното ѝ изражение за решимост и целеустременост. А и след като прочетох дневниците ѝ, не вярвам да е предвкусвала смъртта. Предполагам, че е била готова да убие Жермен или да умре.

И вероятно е загърбила страха, забравяйки, че понякога, колкото и да си целеустремен и ловък в боя, именно страхът те запазва жив.

Преди да се разделим и да влезем в дълбините на храма, тя ме погледна многозначително:

— Ако ти се удаде сгоден случай да убиеш Жермен, използвай го.

Така и стана. Открих Жермен в храма — тъмна фигура сред влажните сиви камъни, самотен силует, стаен сред колоните.

И се възползвах от сгодния случай.

Той обаче се оказа твърде бърз. Извади меч. Навремето бих се надсмял над такова оръжие и бих го сметнал за фокусничество. Ала опитът вече ме е научил да не гледам отвисоко на всичко, което не разбирам. Жермен размаха странната сияйна сабя, от която изскачаха мълнии, и дори не си помислих да се разсмея. Върхът на оръжието му заискри и към мен се стрелнаха ослепителни лъчи, притежаващи сякаш независима воля.

— Е? Блудният асасин се завърна! — извика Жермен. — Предположих кой е виновникът, когато Ла Туш спря да изпраща лептата си. Доста вреди ми причини.

Изскочих от укритието на колоната. Скритото ми острие просия в полумрака.

— Робеспиер също е твое дело, нали? — попита той, когато застанахме лице в лице.

Усмихнах се в отговор.

— Както и да е. Терорът му изпълни предназначението си. Изляхме и оформихме стоманата. Охлаждането ще я кали.

Спуснах се напред в опит не да отблъсна, а да повредя сабята му. Успеех ли някак да го разоръжа, битката щеше да потръгне в моя полза.

— Защо си толкова нетърпелив? — попита той. — Жаждата за мъст ли те пришпорва? Толкова съвършено ли те е изваял Белек, че и сега изпълняваш волята му? Или те подтиква любовта? Дъщерята на Дьо ла Сер ли ти завъртя главата?