Оливер Боуден - Единство

Силният взрив ме запрати назад, но първата ми мисъл бе за Елиз. Двамата с Жермен бяха в окото на бурята.

През прахоляка зърнах червената ѝ коса. Лежеше бездиханна под колона. Коленичих до нея и взех главата ѝ в скута си.

Очите ѝ засияха. Мисля, че ме видя в секундата преди да умре. Видя ме и светлина озари очите ѝ за последен път. После помръкнаха.

След известно време отпуснах нежно главата на Елиз върху плочника, затворих очите ѝ и се изправих. Прекосих покритата с отломки зала и се изправих над Жермен. От устата му бълбукаше кръв, наблюдаваше ме с гаснещ поглед.

Коленичих. Без да откъсвам очи от неговите, вдигнах сабята си и го убих.

Когато Жермен умря, ми се яви видение.

(Спомням си за кой ли път изражението на Елиз, когато ѝ разказвах виденията си — нито неверие, нито пълно доверие.)

Този път видението бе по-различно: Някак си присъствах в него, както никога преди.

Бях в работилницата, където Жермен — далеч по-млад — майстореше тамплиерска брошка. Притисна слепоочията си и замърмори, сякаш вътрешният глас не му даваше мира.

„Какво ли му нашепва?“ — запитах се и в същия момент зад гърба ми долетя глас и ме сепна.

— Браво. Уби злодея. Чувстваш ли се удовлетворен?

Обърнах се и видях друг Жермен — по-стар, какъвто го познавах.

— О, не съм тук — обясни той. — Ала не съм и там. В момента кръвта ми изтича на пода в храма. Бащата на разума обаче явно ни предоставя възможност да поговорим.

Внезапно сцената се промени и се озовахме в тайното подземие на храма, където се състоя битката. Криптата обаче изглеждаше непокътната и нямаше и следа от Елиз. Отново се бях пренесъл в миналото и виждах как младият Жермен пристъпва към олтар, където лежат ръкописи на Дьо Моле.

— Не разбирах виденията, които ме преследваха — чух гласа на възрастния Жермен. — Видения на високи златни кули, на градове, блеснали като сребро. Мислех, че полудявам. После открих това място — тайника на Жак дьо Моле. Ръкописите му ми отвориха очите.

— И какво разбра?

— Разбрах, че някак си, през вековете, съм свързан с Великия майстор Дьо Моле. Избран съм да прочистя Ордена от развалата. Да пречистя света и да възстановя истината, завещана ни от Бащата на разума.

Сцената отново се промени. Този път се озовах в зала, където високопоставени тамплиери осъдиха Жермен и го отлъчиха от Ордена.

— Съвременниците рядко оценяват пророците — обясни ми той. — Прокуждането и унижението ме принудиха да преразгледам стратегията си, да потърся нови средства, за да постигна целта.

Сцената пак се промени. Картини от Терора се занизаха пред очите ми — гилотината се вдигаше и спускаше като неуморно тиктакащ часовник.

— Независимо от цената? — попитах.

— Новият ред никога не настъпва, без да се разруши старият. И ако у хората се насади страх от неограничената свобода, толкова по-добре. Вкусят ли хаоса, те си припомнят защо мечтаят да се подчиняват.

После сцената пак се промени и се върнахме в подземието. Този път секунди преди експлозията, отнела живота на Елиз. По лицето ѝ прочетох усилието да нанесе съкрушителния удар. Помолих се мислено да е разбрала, че е успяла да отмъсти за баща си, и това да ѝ е донесло умиротворение.

— Пътищата ни се разделят тук — каза Жермен. — Не забравяй, че напредъкът е бавен, ала неизбежен. Успя само да отложиш необратимото. Една смърт не може да спре течението. Навярно не моята ръка ще насочи човечеството по правилния път, но някой друг ще ме замести. Мисли за това, когато си спомняш за нея.

„Непременно“ — зарекох се безмълвно.

През седмиците след смъртта ѝ един въпрос не ми даваше мира. Как бе възможно да познавам Елиз по-добре от всекиго, да съм прекарал с нея повече време от всекиго, а това да се окаже безполезно накрая, защото всъщност съм се заблуждавал, че я познавам.

Познавах момичето, ала не и жената. Наблюдавах я как расте, но не успях да се насладя на разцъфналата Елиз.

И сега никога няма да успея. Бъдещето ни изчезна безвъзвратно. Сърцето ме боли за нея. Скърбя за изгубената любов, за отминалите дни и за предстоящите, които никога няма да настъпят. Скърбя за Елиз, която въпреки недостатъците си бе най-добрият човек, когото познавам.

Скоро след смъртта ѝ мъж на име Ръдок дойде да ме посети във Версай. Около него се носеше облак от парфюм, който не прикриваше отвратителната му телесна миризма. Донесе ми писмо с надпис: „Да се отвори, в случай че умра“ .

Печатът бе счупен.