Оливер Боуден - Единство

Скритото ми острие се стовари върху сабята му и тя проблесна гневно, сякаш ранявам плът.

Жермен обаче успя да запази равновесие и да впрегне отново силата ѝ, този път смайвайки дори мен. Мълнията ме отблъсна назад и остави овъглено петно върху плочника, а Великият майстор просто изчезна.

От дълбините на храма долетя грохот, подет от каменните стени. Изправих се на крака и тръгнах към криптата. Спуснах се по влажното стълбище и вляво от мен Елиз изникна от мрака на катакомбите. Умно. Няколко секунди не ни стигнаха да нападнем Жермен от двете страни.

(Сега осъзнавам, че тези секунди са дребната, жестока ирония на времето, отнела живота на Елиз.)

— Какво става? — попита тя, оглеждайки почернялата и огъната порта към криптата.

Поклатих глава.

— Жермен има някакво оръжие. Никога не съм виждал такова. Избяга.

Тя почти не ме погледна.

— Не мина край мен. Сигурно е долу.

Повдигнах вежди, ала я последвах по няколкото стъпала до подземието.

Нямаше никого. Пипнешком потърсих тайна врата и открих лост между камъните. Дръпнах го и вратата се отвори с глухо стържене. Пред нас се ширна просторно сводесто подземие, обрамчено от колони и тамплиерски саркофази.

Вътре стоеше Жермен. Беше с гръб към нас, ала явно ни очакваше. Веднага осъзнах, че сабята му е възстановила могъществото си, и понечих да предупредя Елиз. Тя обаче ме изпревари. Втурна се напред с гневен вик.

— Елиз! — изкрещях.

Жермен се обърна рязко, вдигна лъчистата сабя, от нея изскочи змиевидна мълния и ни принуди да потърсим укритие.

Той се засмя.

— А! Мадмоазел Дьо ла Сер също е тук! Каква среща!

— Не се показвай — прошепнах на Елиз. — Говори му.

Тя кимна и се сниши зад саркофага. Махна ми да вървя и същевременно подвикна на Жермен:

— Да не би да мислеше, че този ден няма да настъпи? Въобразяваше си, че престъплението ще ти се размине безнаказано, защото Франсоа дьо ла Сер няма синове?

— Искаш мъст значи — присмя се той. — Тесногръда си като баща си.

— А жаждата ти за власт? Не е ли егоцентрична? — отвърна тя.

— Власт ли? Не, едва ли си толкова глупава. Не ми трябва власт. Искам да въдворя ред. На нищо ли не те е научил баща ти? Орденът не проявяваше далновидност. Вторачи се в титлите — държавническите и църковните. Падна в капана, който сам измисли, за да води масите.

— Ще те убия! — извика Елиз.

— Не ме чуваш! Няма да възпреш хода на историята дори да ме убиеш. Братята ни тамплиери ще видят, че институциите рухват, и ще се приспособят. Ще се оттеглят в сенките и най-сетне ще станем тайните господари, за каквито сме предназначени. Убий ме, ако можеш! Няма да промениш нищо, освен ако не изобретиш магическа пръчка, с която да обуздаеш революционерите и да създадеш нов крал.

Изскочих от укритието си откъм сляпата точка на Жермен, ала за нещастие не успях да го довърша с острието си. Сабята му изпращя яростно и избълва синьо-бяла орбита, която не само изсвистя като топовен гърмеж, но и порази като гюлле свода около нас. В миг ме погълна каменна вихрушка и се оказах в клопката на паднала колона.

— Арно! — извика Елиз.

— Не мога да помръдна — изкрещях в отговор.

Жермен явно не бе съумял да овладее напълно оръжието си и да се предпази от силата му. Видях го как се изправя, кашляйки. Присви очи и се опита да ни различи през прашната пелена. После се олюля и явно се почуди дали да ни довърши. Размисли, обърна се и побягна към дълбините на подземието, озарен от яростно разискреното си оръжие.

Елиз погледна отчаяно към мен, после насочи очи към отдалечаващия се Жермен и пак се взря безпомощно в мен.

— Ще избяга — извика ми, разгневена от безизходното положение.

Прочетох нерешителността, изписана ясно по лицето ѝ. Двоумеше се — да остане и да остави Жермен да се измъкне, или да го догони.

Всъщност нямаше никакво съмнение какво решение ще вземе.

— Ще го настигна — заяви тя.

— Няма да успееш да го убиеш, Елиз. Не и сама. Чакай ме. Елиз!

Тя обаче бе изчезнала. Стиснах зъби, освободих се от хватката на камъка, изправих се на крака и хукнах след нея.

И ако бях стигнал няколко секунди по-рано (както споменах, всяка стъпка по пътя към смъртта ѝ бе въпрос на секунди), щях да наклоня везните на битката, защото Жермен се защитаваше ожесточено, свирепото му лице бе разкривено от усилието, а сабята му — бях решил, че е като живо същество — сякаш предчувстваше, че собственикът ѝ е на крачка от поражението… И с оглушителен трясък, последван от ослепителна експлозия, тя се разби в ръцете му.