Оливер Боуден: Единство

Младият мъж кимна.

— Казвам се Жак. Бях приятел на Елиз. Тя бе добра господарка на съпругата ми Елен и близка довереница на… мъж, който живее с нас.

— Италианец? — изпитах го.

— Не, сър — усмихна се той. — Англичанин. Казва се господин Уедърол.

— Заведи ме при него — отвърнах с усмивка.

Жак подкара каруцата, а аз препуснах след него по пътя край реката. На другия бряг се простираше обширна морава, която водеше до „Мезон Роял“. Погледнах сградата с тъга и удивление. Тъга, защото ми напомняше за нея. Удивление, защото не приличаше никак на сатанинската картина, обрисувана в писмата ѝ.

Продължихме напред, заобикаляйки училището. Очевидно се бяхме насочили към лесничейската хижа, за която Елиз бе споменавала.

Не след дълго стигнахме до ниска сграда сред поляна и няколко порутени бараки, недалеч от нея. На стълбата пред верандата стоеше възрастен мъж с патерици.

Не бях виждал патериците, разбира се, ала познах смътно човека с бялата брада, когото бях зървал като дете в имението във Версай. Той принадлежеше към „другия“ живот на Елиз, на живота ѝ с Франсоа и Жули. По онова време нямах нищо общо с него. Той с мен — също.

Вече съм прочел обаче дневниците на Елиз и оценявам какво място е заемал в живота ѝ. За кой ли път се смайвам колко малко съм знаел всъщност за нея и отново скърбя за изгубената възможност да открия „истинската“ Елиз — Елиз, освободена от тайните и от отредената ѝ съдба. Понякога си мисля, че това бреме върху плещите ѝ ни е обрекло на гибел от самото начало — мен и нея.

— Здравей, синко — поздрави ме с дрезгав глас мъжът на верандата. — Много време мина. Не мога да те позная!

— Господин Уедърол — кимнах и скочих от седлото.

Завързах коня и приближих до него. Ако тогава знаех каквото знам сега, щях да го поздравя като французин — с прегръдка — и щяхме да споделим общата скръб. Все пак бяхме двамата мъже, най-близки на Елиз. Не го направих обаче — за мен той бе просто позабравено лице от миналото.

Обстановката в хижата изглеждаше спартанска. Господин Уедърол се облегна на патериците и ме подкани да седна до масата. Помоли млада жена — Елен, предположих — да ни свари кафе. Усмихнах ѝ се и тя ми отвърна с реверанс.

И на нея обърнах по-малко внимание, защото не бях чел дневниците на Елиз. По онова време пристъпвах плахо в другия живот на Елиз и се чувствах като натрапник, чието място не е там.

Жак също влезе, свали въображаема шапка и поздрави Елен с дълбок поклон и целувка. Атмосферата в кухнята бе ведра, уютна. Нищо чудно, че на Елиз ѝ е харесвало тук.

— Очаквахте ли ме? — кимнах към Жак.

Господин Уедърол седна срещу мен.

— Елиз ми писа, че вероятно ще дойдеш да вземеш куфара ѝ — отвърна замислено. — А преди няколко дни мадам Льован ни съобщи, че са я убили.

Повдигнах вежди.

— Писала ти е? И не си заподозрял, че има нещо нередно?

— Синко, имам дърво под мишниците, но не и в главата. Заподозрях, че още ми се сърди, а не че крои опасни планове.

— Била ти е сърдита?

— Разменихме си гневни думи. Разделихме се оскърбени. Оттогава не сме разговаряли.

— Разбирам. И аз съм изпитвал върху гърба си гнева на Елиз. Не е приятно.

Спогледахме се с усмивка. Господин Уедърол сведе очи и закима, потънал в сладостно-горчиви спомени.

— Да. Доста своенравна беше. — Погледна ме отново. — Това я уби, нали?

— Какво знаеш?

— Чух, че благородничката Елиз дьо ла Сер се замесила в разпра с известния майстор на сребро Франсоа-Томас Жермен. Кръстосали саби и дуелът погубил и двамата. Така ли е?

— Да. Нападна го като фурия. Трябваше да е по-предпазлива.

Той поклати глава.

— Предпазливостта не ѝ беше присъща. Добре ли се сражаваше?

— Като тигър. Истинска гордост за спаринг партньора си, господин Уедърол.

Той се засмя тъжно.

— Навремето бях спаринг партньор и на Франсоа-Томас Жермен. Не ме гледай така! Предателят Жермен шлифова уменията си срещу дървената сабя на Фреди Уедърол. По онова време бе немислимо тамплиер да се обърне срещу тамплиер.

— Немислимо? Защо? Когато беше млад, тамплиерите не бяха ли толкова амбициозни? Или ножът в гърба не се тачеше като средство за личен напредък?

— Не — усмихна се господин Уедърол. — Просто бяхме по-млади и възприемахме по-идеалистично другарите си.

Ако се срещнем отново, навярно ще си кажем повече. Тогава обаче се оказа, че двамата най-близки мъже на Елиз нямат много общи теми за разговор. Усетих, че търсим с мъка думите, и помолих да видя куфара.