Оливер Боуден: Единство

— Прочел си го? — попитах.

— Да, сър. С натежало сърце изпълних волята ѝ.

— „Да се отвори, в случай че умра“? — изрекох, предаден от чувството, разтреперило гласа ми.

— Да, сър. След като получих писмото, го прибрах в скрина с надеждата да не го видя никога повече.

Втренчих се в него.

— Преди да умре ли го прочете? Кажи ми истината. Защото ако си го прочел преди това, си можел да предотвратиш смъртта ѝ.

Ръдок се усмихна тъжно.

— Нима? Не мисля, господин Дориан. Войниците пишат такива писма преди битка, сър. Фактът, че размишляват върху тленността си, не ги предпазва от неизбежния край.

Разбрах, че го е прочел преди смъртта ѝ.

Намръщих се, разгънах листа и започнах да чета:

Ръдок,

Прости ми, че започвам без любезни предисловия, но се опасявам, че обмислих чувствата си към теб и стигнах до следното заключение — не те харесвам много. Съжалявам и предполагам, че откровението ми ще прозвучи грубо, но ако четеш писмото ми, или си пренебрегнал желанието ми, или съм мъртва, а и в двата случая не си заслужава да следваме грижливо етикецията.

Независимо какви чувства изпитвам към теб, оценявам усилията ти да поправиш стореното и предаността ти ме трогна. Затова те моля да покажеш писмото на любимия ми Арно — който е асасин — и се надявам той да го приеме като свидетелство за промяната, настъпила у теб. Понеже се съмнявам обаче, че думите на покоен тамплиер ще са достатъчни да спечелиш благоволението на Братството, имам и нещо друго за теб.

Арно, моля те да предоставиш писмата, за които след малко ще стане дума, на мосю Ръдок, за да ги предаде на асасините с надеждата да го приемат отново в Ордена. Мосю Ръдок ще разбере, че така изразявам доверието си към него и убедеността си, че ще изпълни волята ми.

Арно, сега се обръщам към теб. Моля се да се върна жива след сблъсъка с Жермен, да взема писмото от Ръдок, да го скъсам и да не помислям повече какво съдържа. Ако го четеш обаче, това означава първо, че Ръдок е оправдал доверието ми и второ, че съм мъртва.

Има какво да ти разкажа от гроба и с тази цел ти оставям дневниците си. Последният е в кожената ми чанта, предишните — в тайник заедно с писмата, които споменах. Ако когато отвориш куфара ми, стигнеш до тъжното заключение, че не съм запазила твоите писма, знай, че ще намериш отговора в дневниците ми. Ще откриеш и огърлица, подарена ми от Дженифър Скот.

Следващият лист липсваше.

— Къде е? — обърнах се към Ръдок.

Той разпери ръце.

— Втората страница съдържа указания къде се намират писмата, които са моето изкупление. И… хмм… простете ми дързостта, но ако ви я дам, няма да разполагам с никакво средство за въздействие и с гаранция, че няма да ги използвате за собствена изгода. Тоест — да спечелите благоразположението на Братството вместо мен.

Посочих писмото на Елиз.

— Мадмоазел Дьо ла Сер ме моли да ти се доверя. Аз пък ще помоля теб да ми се довериш. Давам ти дума, че ще получиш писмата.

— Това ми стига. — Той се поклони и ми подаде втория лист от писмото.

Прочетох го до края:

„Сега, разбира се, лежа в гроба до онези, които обичам. Сега съм до родителите си.

Най-много обаче обичам теб, Арно. Надявам се да разбереш колко те обичам. Надявам се, че и ти ме обичаш. И ти благодаря, че ми позволи да позная това неповторимо чувство.

— Пише ли къде са писмата? — попита Ръдок с надежда в гласа.

— Да — уверих го.

— И къде са, сър?

Погледнах го, видях го през очите на Елиз и разбрах, че някои неща са твърде важни да му ги поверявам.

— Чел си писмото. Знаеш.

— В „Обителта на отчаянието“? Звучи ли ви познато?

— Да, Ръдок, звучи ми познато. Досещам се къде са писмата и знам къде да отида. Остави ми настоящия си адрес. Ще се свържа с теб, когато ги открия. Обещавам в знак на признателност за стореното да ти помогна да спечелиш благоволението на асасините.

Той поизопна рамене.

— Благодаря ти… братко.

В каруцата на пътя седеше млад мъж. Вдигнал крака и скръстил ръце, той ме изгледа с присвити очи изпод широкополата си сламена шапка, нашарена от слънчевата светлина, проправяща си път между зелените клони над главата му. Оказа се, че чака мен.

— Вие ли сте Арно Дориан, сър? — попита ме.

— Да.

Очите му се стрелнаха към ръката ми.

— Носите ли скрито острие?

— Мислиш, че съм асасин?

— Не сте ли?

С рязко щракване острието изскочи изпод ръкава ми и просия, озарено от слънцето. Прибрах го още по-бързо.