Оливер Боуден - Единство

— Най-сетне настъпи щастливият ден, когато френският народ ще освети върховенството на Абсолюта. — Запроправях си път през тълпата, която попиваше всяка негова дума, и си помислих: „Той наистина успява. Сътворява нов бог и е сигурен, че ще прегърнем вярата му.“ — Той не създава крале, които да поглъщат алчно човешката раса, не създава свещеници, които да ни впрягат като животни в кралския впряг… — Богът му несъмнено подхождаше на революцията. Не след дълго речта приключи и множеството поздрави водача си с въодушевен рев. Навярно дори скептиците се бяха заразили от всеобщата радост. Ако не друго, Робеспиер поне бе накарал разединеното гражданство да го аплодира в един глас.

Междувременно Арно се беше вмъкнал в шатрата на Робеспиер и търсеше улика, която да компрометира върховния ни лидер. Появи се с писмо, което доказваше безспорно връзката на Робеспиер с Жермен. Прочетох го:

„Мосю Робеспиер,

Постарайте се да не поставяте себичните си амбиции пред Великото дело. Стремим се не към лична слава, а да преобразим света според представите на Дьо Моле.

Имаше и списък.

— Списък с имена на петдесетина депутати в Учредителното събрание — обясни Арно. — Всичките написани с почерка на Робеспиер и до един негови противници.

Засмях се.

— Добрите господа ще се заинтригуват много, че са в списъка му. Първо обаче… — Посочих няколко бурета с вино недалеч от нас. — Мосю Робеспиер си е донесъл освежителни напитки. Отвлечи вниманието на стражите. Хрумна ми нещо.

Изпълнихме добре задачите си. Арно се погрижи списъкът да стигне до знанието на неколцина от най-яростните критици на Робеспиер, а аз междувременно „кръстих“ виното му.

— Какво сипа вътре? — попита Арно, когато зачакахме зрелището да започне — Робеспиер да подхване нова реч под влиянието на моя специалитет.

— Стрито мораво рогче. В малки дози причинява халюцинации и несвързано бръщолевене.

Арно се усмихна.

— Е, значи ще е интересно.

Оказа се прав. Робеспиер ту бъбреше небивалици, ту заваляше неразбираемо думите, а когато противниците му го предизвикаха, размахали списъка, той не успя да отговори смислено.

Накрая заслиза от възвишението, съпроводен от дюдюкане, и навярно чудейки се как е възможно фестивалът да започне толкова добре и да завърши толкова зле.

Питах се дали усеща намеса в развоя на събитията. Ако беше тамплиер, би трябвало да е свикнал. Както и да е, славата му бе помръкнала. Оставаше само да чакаме.

Прочетох отново последното изречение: „Оставаше само да чакаме“.

Да му се не види! Чакането ме влудяваше.

Въртях се по голите подове на празната вила, стиснала сабята. Тренирах уменията си и внезапно се озърнах, търсейки с поглед господин Уедърол, който обикновено ме наблюдаваше, облегнат на патериците. Обясняваше ми, че заемам неправилна стойка или усложнявам ненужно стъпките.

— И престани да се перчиш! — добавяше накрая.

Ала той не бе тук. Бяха сама. Опитът би трябвало да ме е научил, че самотата не ми се отразява добре. Оставаше ми твърде много време за размисли и спомени.

Сама се превръщах в рана, посипана със сол.

Ето защо днес надминах себе си.

Всичко започна с новина, която ме изтръгна от бездействието, и със среща с Арно. Съобщих му, че са арестували Робеспиер.

— Отправил заплаха за чистка срещу „враговете на държавата“. Сутринта ще го екзекутират.

Трябваше да говорим с него преди това, разбира се, но в затвора „Фор л’Евек“ се натъкнахме на истинска касапница. Бяха избили ескорта на Робеспиер, навсякъде имаше трупове, но от самия Робеспиер нямаше и помен. От ъгъла долетя стенание и Арно коленичи до страж, подпрян на стената с окървавени гърди. Посегна да разкопчае мундира на войника, да открие раната и да я превърже.

— Какво стана? — попита той.

Пристъпих по-близо да чуя отговора. Докато Арно се опитваше да помогне на стража, аз прескочих локва кръв и сведох ухо до устните му.

— Комендантът отказа да приеме затворниците — разкашля се умиращият мъж. — Докато чакахме заповед, ни нападнаха отряди на Парижката комуна. Отведоха Робеспиер и другите осъдени.

— Къде?

— Натам — посочи той. — Едва ли са стигнали далеч. Половината град се е обърнал срещу Робеспиер.

— Благодаря.

Би трябвало да помогна да превържем раните му, разбира се. Не биваше да хуквам да търся Робеспиер. Постъпих лошо.

Ала последвалото бе още по-лошо.