Оливер Боуден - Единство

Само мама изглеждаше спокойна. Излъчваше авторитета на човек, изпълнил достойно дълга си. И с право. Благодарение на нея бяхме оцелели. Питах се дали е развълнувана като мен?

Когато поехме към имението с наетата карета, тя ме предупреди, че ще ме помолят да опиша какво се е случило. Обясни ми да потвърждавам думите ѝ и да не ѝ противореча.

Ето защо аз я изслушах как разказва своята версия на историята първо на Оливие — иконома ни, после на татко, след като пристигна, и накрая — на Враните, нахлули в дома ни. И макар че всеки път изникваха нови подробности, и тя отговаряше на всички въпроси, с които я обсипваха, един важен герой липсваше. Лекарят.

— Не видя ли скрито острие? — попитаха я.

— Не видях нищо, издаващо, че нападателите ни са асасини — отвърна тя. — Затова не мога да твърдя, че са замесени.

— Обикновените улични крадци не са толкова организирани, както явно е бил този мъж. Едва ли е съвпадение, че каретата е изчезнала. Жан сигурно ще се появи пиян или изобщо няма да се появи. Нищо чудно да е мъртъв. Не, мадам, престъплението не изглежда случайно. По всичко личи, че враговете ни целенасочено са подготвяли покушение срещу вас.

Погледите на събеседниците се насочиха към мен. Помолиха ме да изляза от стаята. Послушах ги и седнах в преддверието, заслушана в гласовете вътре.

— Велики майсторе, разберете, че това е дело на асасини.

(По онова време думата „асасин“ за мен бе равносилна на „убиец“. „Убийци са, разбира се, глупако. Или хора, които не се свенят да убиват“, упрекнах мислено несъобразителния съветник на татко.)

— И аз като съпругата си предпочитам да се въздържам от необосновани заключения — отвърна татко.

— Но сте удвоили стражата?

— Разбира се. Предпазливостта никога не е излишна.

— Мисля, че инстинктивно долавяте истината, Велики майсторе.

Татко извиси глас:

— И дори да е така? Какво да направя?

— Да действате незабавно, естествено.

— Какви действия имате предвид? Да отмъстя за съпругата си? Или да детронирам краля?

— И двете ще изпратят послание на противниците ви.

По-късно ни съобщиха, че са намерили Жан с прерязано гърло. Побиха ме студени тръпки, сякаш някой отвори прозорец. Заплаках. Плачех не само за Жан, но и за себе си, колкото и жалко да звучи. Наблюдавах и чувах как леден ужас завладява имението. Слугите долу ридаеха, Враните отново надигнаха гласове, изпълнени с жажда за мъст.

Татко пак ги усмири. Погледнах през прозореца и видях мъже с мускети в градината. Всички изглеждаха изнервени. Татко продължаваше да ме прегръща, докато не ми омръзна и се отскубнах от ръцете му.

— Елиз, трябва да ти кажем нещо.

Настъпи дългоочакваният момент, драги читателю, който и да си ти — моментът на проглеждането, когато най-сетне проумях защо съм принудена да пазя толкова тайни, разбрах защо съветниците наричат татко „Велик майстор“, какъв смисъл влагат в думата „тамплиер“ и че асасин всъщност не означава точно убиец.

Извикаха ме в кабинета на татко, помолиха прислужника да подреди столове пред камината и после поискаха да се оттегли. Татко остана прав, а мама седна — подпираше се с лакти върху коленете и ме успокояваше с поглед. Спомних си как веднъж в пръста ми се заби треска и тя ме прегърна утешително, бършейки сълзите ми, а татко извади треската.

— Елиз — подхвана той, — това, което ще ти кажем, трябваше да почака до десетия ти рожден ден. Днешното произшествие обаче несъмнено те е накарало да си задаваш множество въпроси, а и майка ти смята, че си готова да научиш истината. Затова сме тук.

Погледнах към мама, която се пресегна да ме улови за ръката, стопляйки ме с успокоителна усмивка.

Татко прочисти гърло.

Разбрах, че каквито и смътни представи да съм имала за бъдещето си, думите му ще ги променят.

— Елиз, след време ти ще оглавиш таен международен орден, съществуващ от векове. Ти, Елиз дьо ла Сер, ще бъдеш Велик майстор на тамплиерите.

— Велик майстор на тамплиерите? — повторих, местейки поглед тук към мама, ту към татко.

— Да.

— На френските тамплиери? — попитах.

— Да. В момента аз заемам този пост. Майка ти също има висок ранг в Ордена. Господата и мадам Льовеск, които често ни посещават, също са рицари на Ордена и като нас работят всеотдайно, за да запазят повелите му.

Слушах, без всъщност да разбирам, и се чудех защо въпросните рицари си крещят толкова, щом са се посветили на обща цел.

— Кои са тамплиерите? — поинтересувах се.