Оливер Боуден - Единство

Враните, разбира се. Бяха се върнали за сутрешно крещене. Странно как истината, която бях научила, хвърляше нова светлина върху татко. Той вече не бе просто моят баща. Не бе просто съпругът на мама, а мъж с отговорности, чието внимание изискват мнозина. Мъж, чиито решения променят живота на мнозина. На излизане се разминахме с Враните. Те поздравиха учтиво мама и господин Уедърол, нахълтаха в преддверието и тутакси го огласиха с викове как трябва да отмъстят за вчерашното нападение и за смъртта на Жан.

Най-сетне тримата — мама, аз и господин Уедърол — излязохме. След като се поотдалечихме от имението, той проговори:

— Е, Елиз, как се чувстваш наистина, след като разбра какъв път ти е предначертан?

— По същия начин, както отговорих на татко — уверих го.

— Не си разтревожена? Не се боиш от отговорността, която ще поемеш?

— Господин Уедърол смята, че си твърде малка да осмислиш какъв дълг ти предстои да изпълняваш — обясни мама.

— Нищо подобно. Очаквам с нетърпение бъдещето, мосю.

Той кимна, сякаш отговорът ми го удовлетворява напълно.

— И искам по-често да ме обучаваш да се бия със сабя — добавих. — Вече не е нужно да пазим уроците в тайна.

— Именно! Ще усъвършенстваме парирането на атака и контраударите, за да впечатлиш баща си. Мисля, че ще се изненада, Елиз, когато разбере колко умело си служиш със сабята. Някой ден вероятно ще надминеш родителите си.

— О, съмнявам се, мосю.

— Фреди, не я подстрекавай! — Смушка ме с лакът мама и ми прошепна: — Между нас да си остане, но мисля, че е прав, Елиз.

Усмивката на Фреди изчезна.

— Ще обсъдим ли какво се случи вчера? — попита той.

— Опитаха се да ни убият.

— Де да бях там!

— Макар че не беше, Фреди, останахме невредими и инцидентът дори не ни разтърси дълбоко. Елиз го прие съвсем спокойно и…

— Ти я защити като лъвица?

— Направих необходимото. За жалост обаче единият избяга.

Господин Уедърол спря.

— Единият? Какво? Двама ли бяха?

Тя повдигна многозначително вежди.

— О, да. Имаше още един, по-опасният от двамата. Използваше скрито острие.

— Значи наистина са били асасини? — отбеляза англичанинът.

— Имам известни съмнения.

— Така ли? Защо?

— Той избяга, Фреди. Чувал ли си някога асасин да побегне?

— И те са хора като всички нас, а ти си сериозен противник. На негово място и аз бих се изкушил да си плюя на петите. Истински дявол си с ножа! — Той погледна през рамо и ми намигна.

Мама се усмихна доволно.

— Оценявам ласкателството ти, Фреди. У онзи мъж обаче имаше нещо съмнително. Действаше твърде… показно. Асасин е, скритото острие го доказва, но… чудя се дали е бил истински асасин.

— Трябва да го намерим и да го разпитаме.

— Непременно.

— Как изглеждаше?

Мама му го описа.

— И още нещо…

— Да?

Тя ни поведе към живия плет. Снощи, когато побягнахме от алеята, мама грабна чантата на лекаря. Взе я с нас в каретата, а после ме помоли да изтичам и да я скрия, преди да влезем у дома. Сега я подаде на господин Уедърол.

— Той я е оставил, така ли?

— Да. Извади оръжието си от нея, но няма друго.

— Нищо не ни помага да разберем кой е?

— Има нещо. Отвори я. Виждаш ли етикета?

— Чантата е изработена в Англия — учуди се господин Уедърол. — Английски асасин?

Мама кимна.

— Вероятно. Много вероятно. Не мислиш ли, че е възможно англичанин да поиска да ме убие? Обясних ясно на госпожа Каръл, че предпочитам смяна на монарха.

— Но и че не желаеш кръвопролития.

— Да. И тя сякаш се съгласи, че това е приемливо за ордена ѝ. Нищо чудно обаче да не е така.

Господин Уедърол поклати глава.

— Не ми изглежда правдоподобно. С госпожа Каръл сме сънародници, вярно, ала не страдам от излишен патриотизъм. Просто не виждам каква изгода биха извлекли. Те смятат, че влияеш положително на ордена като цяло, отстоявайки умерената линия. Убият ли те, рискуват да нарушат баланса на силите.

— Възможно е да са решили, че рискът си струва. Както и да е. Лекарската чанта, изработена в Англия, е единствената улика, която би ни помогнала да открием асасина.

Господин Уедърол кимна.

— Ще го намерим, мадам. Не се съмнявай.

Това се случи преди три години. Оттогава няма и следа от лекаря. Покушението срещу нас потъна в историята като просяк, погълнат от парижката мъгла.

Искам тя да оздравее. Мечтая да настъпи ден, когато слънцето ще изгрее, прислужниците ѝ ще влязат в покоите ѝ, ще дръпнат завесите и ще я видят седнала в леглото като преродена. Искам слънцето, нахлуло през прозорците ѝ, да озари притъмнелия ни дом и да прогони скръбните сенки, блуждаещи из него, да докосне татко, да го съживи и да ми го върне. Копнея отново да чувам песни и смях от кухнята. Искам да загърбя сдържаната тъга и да се усмихвам истински, а не да прикривам болката, опустошаваща душата ми.