Оливер Боуден - Единство

— Преследват цели, противоположни на нашите, вярно е — кимна татко.

В главата ми закръжиха объркани мисли.

— Но… значи ли това, че Арно ще се опита да ме убие?

Мама пристъпи напред да ме успокои:

— Не, скъпа, не. Не означава нищо подобно. Арно ти е приятел. Баща му Шарл Дориан бе асасин, но Арно няма представа каква съдба му е била отредена. След време несъмнено са щели да му разкрият истината. На десетия му рожден ден вероятно, както възнамерявахме ние. По стечение на обстоятелствата обаче той дойде в дома ни в неведение какво му готви бъдещето.

— Значи не е асасин, а просто син на асасин.

Те отново се спогледаха.

— Безспорно притежава известни вродени качества, Елиз. В много отношения Арно е, бил е и винаги ще бъде асасин. Просто не го знае.

— Ала щом не знае, значи никога няма да станем врагове.

— Правилно — съгласи се татко. — Всъщност вярваме, че възпитанието ще надделее над природата му.

— Франсоа… — прекъсна го предупредително мама.

— Какво искаш да кажеш, татко? — попитах, доловила смущението ѝ.

— Искам да кажа, че ти имаш известно влияние върху него, нали?

Изчервих се. Толкова очевидно ли беше?

— Вероятно, татко…

— Той уважава мнението ти, Елиз, и защо не? Това ме радва и окуражава.

— Франсоа… — повтори мама, но той вдигна ръка да я спре.

— Моля те, скъпа, не ме прекъсвай.

Наблюдавах ги внимателно.

— Изглежда ми напълно основателно — продължи татко — ти, като приятел и другар в игрите на Арно, да започнеш да го посвещаваш в нашите идеи.

— Да му втълпява идеи? — поправи го гневно мама.

— Да го напътства, скъпа — възрази той.

— Да го напътства в разрез с природата му?

— Как бихме могли да сме сигурни? Навярно Елиз е права, че той не е асасин, докато не бъде шлифован като асасин. Нищо чудно да успеем да го спасим от мрежите на неговите хора.

— Асасините не знаят ли, че той е тук? — попитах.

— Мислим, че не знаят.

— Тогава няма причина да разбират.

— Имаш право, Елиз.

— И не е необходимо той да става… какъвто и да било.

По лицето на татко се изписа мимолетно объркване.

— Съжалявам, скъпа, не те разбрах…

Исках да кажа, че е най-добре да не го замесваме в нищо. Арно да си остане за мен, независимо как възприемаме света и как искаме да го преобразим. Накратко — да запазя непокътната частта от живота си, споделена с него.

— Елиз има предвид — разпери ръце мама, — че не е необходимо да прибързваме.

Татко сви устни, очевидно недоволен от съпротивата, която жените в семейството му оказват.

— Аз съм му настойник. Той е дете от този дом. Ще го възпитаме според възгледите си. С две думи — трябва да стигнем до него преди асасините.

— Няма причина да се боим, че асасините ще разберат за съществуването му — настоя мама.

— Не сме сигурни. Ако го намерят, ще го привлекат в ордена си. Няма да успее да им устои.

— Щом няма да устои, защо да го насочваме по друг път? — попитах умолително, макар подбудите ми да бяха по-скоро лични, отколкото идеологически. — Правилно ли е да се опълчваме на отреденото от съдбата?

Татко ме погледна строго.

— Искаш ли Арно да ти стане враг?

— Не — поклатих категорично глава.

— Най-добрият начин тогава е да му внушим нашите възгледи.

— Да, Франсоа, но не сега — намеси се мама. — Още не. Децата са твърде малки.

Той се втренчи в нея, после в мен, забеляза неодобрението, изписано по лицата ни, и изражението му видимо омекна.

— Ех, вие двете! — усмихна се. — Добре. Засега постигнахте своето. По-късно ще обсъдим отново положението.

Погледнах благодарно мама.

Как ще живея без нея?

Скоро след онзи разговор тя се разболя и се залежа в спалнята си, където цареше сумрак денем и нощем. Покоите ѝ се превърнаха в непристъпно място, където влизахме само аз, татко, камериерката ѝ Жустин и трите медицински сестри, наети да се грижат за нея — и трите на име Мари.

За другите обитатели на имението тя вече не съществуваше. Сутрешният ми режим не се промени — вземах уроци първо с учителя си, а после в гората край градината господин Уедърол ме учеше да се дуелирам — ала през следобедите вече не се отдавах на безметежни лудории с Арно; прекарвах ги до леглото на мама, уловила ръката ѝ, докато Мари — едно, две или три — се суетеше край нас.

Лека-полека Арно закръжи в орбитата на татко. Наставлявайки го, татко намираше успокоение далеч от болестта на съпругата си. И двамата се опитвахме да свикнем някак с постепенната загуба на мама и намирахме различни начини да се справим. Радостта в живота ми изчезна.