Оливер Боуден - Единство

— Виждам, че си силна, Елиз, по-силна от мен — каза той.

И двамата усещахме тъпа болка. Почти му завидях, че успява да досегне източника на своята.

— Очаквахме го… — подхванах, но не съумях да довърша. Прегърнах го с треперещи ръце и му позволих да ме притисне в обятията си.

— Излей мъката, Елиз — прошепна той и ме погали по косата.

И аз я излях. Най-сетне се разплаках.

Обзет от чувство за вина, оставих дневника ѝ, стъписан от болката, изливаща се от страниците. Осъзнал с ужас своя принос в скръбта ѝ.

Елиз има право. Почти не се замислих какво означава загубата на майка ѝ. Бях себично момче и възприемах смъртта на госпожа Дьо ла Сер просто като пречка, лишаваща ме от игрите с Елиз и Франсоа. Неудобство, принуждаващо ме да се забавлявам сам, докато положението се нормализира — Елиз е права и в това отношение, защото в имението не спазваха обичайната траурна традиция и нещата привидно се нормализираха бързо.

За мой срам смъртта на мадам не означаваше нищо повече.

Бях дете — едва на десет.

Елиз обаче също бе дете — едва на десет. Ала далеч по-умна от мен. Споменава учителя ни и аз си мисля как ли е стенел вътрешно той, когато дойде моят ред да ме обучава. Сигурно е прибирал учебниците на Елиз и с натежало сърце е изваждал по-елементарни пособия.

Израствайки толкова бързо — и както сега осъзнавам, възпитавана да порасне по-бързо — Елиз е била принудена да носи нелеко бреме. Така ми се струва, четейки дневника ѝ. За мен тя бе едно дете — весело, палаво момиченце — и, да, сестра, изобретяваща интересни игри и правдоподобни оправдания, когато ни намерят извън пределите на градината, хванат ни да крадем храна от кухнята или каквато друга лудория е измислила.

Нищо чудно, че си навлече сериозни неприятности, когато я изпратиха да довърши образованието си в училището „Мезон Роял дьо Сен Луи“ в Сен Сир. И двете противоречиви страни от характера ѝ не бяха пригодни за живот в пансион и тя, естествено, намрази „Мезон Роял“. Училището се намираше само на двайсет мили от Версай, но Елиз се чувстваше като в чужда страна — толкова се различаваше новият ѝ живот от стария. В писмата си го наричаше „Обителта на отчаянието“. Връщаше се вкъщи по три седмици през лятото и за няколко дни на Коледа, а през останалото време бе принудена да се съобразява със строгите порядки в „Мезон Роял“. Елиз не бе създадена да живее под строг режим. Да учи как да се сражава със сабя с господин Уедърол ѝ допадаше, да се образова в училището — никак. Мразеше да усвоява „изтънчени умения“ като бродерия и музика. Не случайно в дневника ѝ са описани десетки простъпки. Не след дълго всичко започва да се повтаря. Много години, изпълнени с отчаяние и неудовлетворение.

В училището разделяли момичетата на групи и всяка група имала отговорничка. Елиз, разбира се, се спречкала — буквално — с отговорничката на нейната група Валери. Понякога четях дневника, закрил уста с длан, чудейки се дали дързостта на Елиз е забавна или стъписваща.

Често викали Елиз в кабинета на омразната директорка мадам Льован, която настоявала за обяснение и после я наказвала.

Мадмоазел Дьо ла Сер винаги отговаряла с поредната дързост, влошавала положението и си навличала още по-строги наказания. Колкото по-сурови ставали наказанията, толкова по-непокорна ставала Елиз, а колкото повече се бунтувала, толкова по-често посещавала кабинета на директорката…

Знаех за неприятностите ѝ, разбира се, защото макар да се виждахме рядко — мимолетни погледи през прозореца на учебната стая през кратките ѝ ваканции, неловко махване с ръка за сбогом, — през онзи период си пишехме редовно. Аз, сиракът, никога не бях получавал писма, и всяко писмо от Елиз ме изпълваше с трепет. Тя споделяше, разбира се, колко мрази училището, но в кореспонденцията липсваха подробностите, описани в дневника, пропит с презрение към другите ученички, към учителките и мадам Льован. Дори пищните фойерверки в чест на столетния юбилей на „Мезон Роял“ през 1786 не повдигат духа ѝ. Самият крал се наслаждава на зрелищната заря от версайската тераса, ала тя се оказва недостатъчна да разведри Елиз. В дневника си тя продължава да кипи от негодувание и да не приема заобикалящия я свят — страница след страница, година след година моята любима не успява да прозре в какъв порочен кръг е попаднала. Страница след страница тя не проумява, че не се бунтува, а скърби.