Оливер Боуден - Единство

— Но той вече е член на семейството ни — възразих с мил гласец.

— Не ме разигравай, Елиз.

Мадам Льован прочисти гърло.

— В „Мезон Роял“ сме свикнали с упорството ѝ, мосю.

— Благодаря, мадам Льован — кимна раздразнено татко. Когато обаче се обърна отново към мен и очите ни се срещнаха, ледовете помежду ни се поразтопиха. Почувствахме се обединени срещу нежеланото присъствие на мадам Льован и на устните му дори трепна усмивка. В отговор аз го възнаградих с невинен поглед. В очите му проблеснаха любящи искрици и двамата се насладихме мълчаливо на мига, изпълнен с топлота.

После той проговори с по-премерен тон:

— Елиз, сигурен съм, че не е необходимо да ти напомням условията на договорката ни. Ще кажа само, че ако продължаваш да не ги спазваш, ще бъда принуден да поема нещата в свои ръце.

И двамата погледнахме крадешком към мадам Льован, която продължаваше да седи зад писалището, сплела пръсти върху него, и с всички сили се стараеше да не изглежда объркана. Безуспешно. Едва се стърпях да не избухна в смях.

— Ще се опиташ да го убедиш колко уместно е предложението ти?

— Да — кимна той със сериозно лице.

— Дори с риск да изгубиш доверието му?

— Налага се да рискувам, Елиз. Освен ако ти не изпълниш обещанието си.

Бях обещала да внуша на Арно колко правилни са възгледите ни и да го вкарам в лоното на Ордена. Сърцето ми натежа при мисълта, че е възможно неволно да изгубя Арно. Ала бях изправена пред избор — откажех ли да изпълня волята на татко, той щеше сам да осъществи замисъла си. Представих си как някой ден Арно ме пита разгневен защо не съм му казала и ме обзе отчаяние.

— Ще изпълня договорката — съгласих се.

— Благодаря.

Погледнахме към мадам Льован, която намръщено наблюдаваше татко.

— И се постарай да се държиш по-добре — добави бързо той.

После се плесна с длани по бедрата, което от дългогодишен опит знаех, че означава край на разговора.

Челото на директорката се набръчка още повече, защото вместо да ме обсипе с упреци, татко се изправи и ме прегърна с изненадващо дълбоко чувство.

Тогава реших, че заради него ще се държа по-благопристойно. Ще бъда дъщеря, каквато заслужава да има.

Поглеждам какво съм написала на осми септември 1878 и ме обзема срам от думите: „Ще бъда дъщеря, каквато заслужава да има“.

Нищо подобно.

Пропуснах да убедя Арно каква радост ще извлече, ако прегърне тамплиерската кауза (отчасти защото подличко се питах дали тамплиерската кауза е източник на каквато и да било радост), и на всичкото отгоре поведението ми в „Мезон Роял“ не се подобри.

Не само не се подобри, а се влоши.

Вчера мадам Льован ме извика в кабинета си — за трети път от също толкова седмици. Колко ли пъти през годините съм се явявала там? Стотици? За безочие, сбиване, бягство през нощта (о, колко обичах да излизам тайно нощем, опиянена от чувството, че оставам сама с росната трева), пиене, неподчинение, безредие и любимото ми провинение — „преднамерено лошо поведение“.

Никой не знаеше по-добре от мен маршрута до кабинета на мадам Льован. Няма просяк, протягал длан по-често от мен. Бях се научила да се подготвям за шибването на пръчката. Дори да го очаквам с нетърпение. Да не трепвам, когато оставя белег върху кожата ми.

Този път очакванията ми се оправдаха — поредното наказание, задето съм се скарала с отговорничката на групата ни Валери, която бе също така и най-добрата актриса в училището, звездата в драмите на Расин и Корней. Послушай съвета ми, скъпи читателю, и не враждувай никога с актриси. Те преувеличават всичко. Или, както би се изразил господин Уедърол — „драматизират всяка дреболия“.

Признавам, че последствията за Валери от въпросното разногласие бяха по-трагични — насинено око и разкървавен нос. Случи се по време на изпитателния ми срок за невинен бунт на вечеря, разразил се предишния месец — не си струва да го описвам тук. Въпросът е, че търпението на директорката, видите ли, се било изчерпало. „До гуша ми дойде от теб, Елиз дьо ла Сер“, така ми заяви.

Последваха, разбира се, обичайните заплахи за изключване. Този път обаче бях сигурна, че са нещо повече от заплахи. Бях убедена, че наистина възнамерява да пише на татко и да го призове да вземе мерки относно бъдещето ми в „Мезон Роял“. Съзнавах, че чашата наистина е преляла.

Ала ми беше все едно.

Все ми е едно, искам да кажа. Покажете най-лошото си лице, мадам Льован, накажи ме най-сурово, татко. Няма по-злокобен кръг на ада от този, където вече се намирам.