Оливер Боуден - Единство

— Получих писмо от Версай — уведоми ме тя. — Баща ти изпраща човек да се справи с теб.

Взирах се през прозореца — отвъд стените на „Мезон Роял“, където копнеех да бъда. Сега обаче погледнах към мадам Льован — набръчканото ѝ като сушена слива лице и ирисите като камъни зад очилата.

— Човек?

— Да. И доколкото разбирам, на въпросния човек е възложена задачата да набие ум в главата ти.

„Човек — помислих си. — Татко изпраща някого. Дори не иска да дойде лично. Сигурно е решил да ме изолира“ — предположих, внезапно осъзнала колко ужасно е това. Татко, един от едва тримата на света, на които вярвам и обичам, ми обръща гръб. Бях сгрешила. Имаше по-страшен кръг на ада, където да ме хвърлят.

Мадам Льован кимна злорадо.

— Да. Баща ти явно е твърде зает да се заеме сам с въпроса. Изпраща друг да го замести. Навярно, Елиз, не държи толкова на теб, колкото си въобразяваш.

Погледнах я втренчено и за миг си представих как се пресягам през писалището и изтривам самодоволната усмивка от лицето ѝ. В главата ми обаче зрееше нов план.

— Пратеникът иска да те види насаме — добави тя. И двете знаехме какво означава това — че наказанието няма да се изчерпи само с болезнени думи.

— Ще подслушвате пред вратата, предполагам.

Тя сви устни. Каменните ѝ очи блеснаха.

— Несъмнено ще изпитвам удовлетворение, че плащаш за безочието си, мадмоазел Дьо ла Сер — кимна тя.

Настъпи денят, когато пратеникът щеше да дойде. През седмицата преди пристигането му не си навличах неприятности. Според другите момичета бях по-мълчалива от обикновено. Някои питаха кога ще се върне „старата Елиз“; обичайните заподозрени ликуваха, че най-сетне съм опитомена.

Всъщност се подготвях — умствено и физически. Пратеникът безспорно очакваше да се изправи срещу смирено и уплашено момиче, ужасено да не го изключат от училището и щастливо да получи каквото и да било друго наказание. Пратеникът несъмнено си представяше сълзи и разкаяние. Нямаше да ги получи.

Извикаха ме в кабинета, казаха ми да чакам и аз зачаках. Стисках чантичката си, в която бях скрила подкова, „взета назаем“ от стената над вратата на спалнята. Преди не ми носеше късмет. Сега имаше възможност да се реваншира.

От вестибюла отвън долетяха гласове — мадам Льован приветства раболепно госта с думите:

— Злосторницата очаква наказанието си в кабинета ми, мосю.

После по-дълбок, дрезгав глас отвърна:

— Благодаря, мадам.

Ахнах, познала гласа. Дланта ми още закриваше устата, когато вратата се отвори и влезе господин Уедърол.

Той затвори вратата и аз се хвърлих в обятията му. Дъхът му секна от крепката прегръдка, побрала разбунените ми чувства; ридания разтърсиха раменете ми, преди да успея да ги спра. Плачех, притиснала лице в гърдите му и, повярвайте ми, никога в живота си не съм била по-щастлива от нечия поява.

Постояхме така известно време. Аз хлипах приглушено в прегръдката на закрилника си, докато най-сетне се овладях и се отдръпнах от него. Той ме задържа за раменете, вгледа се в очите ми и вдигна показалец пред устните си. После разкопча сакото си, свали го и го окачи на куката зад вратата, за да скрие ключалката.

Обърна се и подвикна през рамо:

— Плачеш с право, мадмоазел, защото баща ти е толкова разгневен, та отказа да те посети лично. Изпрати мен, учителя ти — намигна ми — да те накажа. Първо обаче ще му напишеш писмо, за да поискаш прошка. След това ще понесеш сурово наказание.

Той ме повлече към чина в ъгъла на кабинета, където седнах с лист хартия, перо и мастилница, в случай че директорката си намери извинение да влезе. Той придърпа стол и се облакъти на чина.

— Радвам се да те видя — казах му.

Той се изсмя тихо.

— Не съм изненадан. Все пак очакваше да те натупат хубавичко.

— Всъщност — отворих чантичката си и му показах подковата вътре — очаквах тъкмо обратното.

Той се намръщи. Реакцията му не ми допадна.

— А после, Елиз? — прошепна сърдито господин Уедърол, потупвайки с показалец по чина, за да подчертае думите си.

— Щяха да те изключат от „Мезон Роял“. Образованието ти щеше да се удължи. Посвещаването ти в Ордена — ще се забави. Поемането на поста на Велик майстор — ще се отложи. Какво щеше да постигнеш с това, а?

— Все ми е едно — отвърнах.

— Все ти е едно? Баща ти вече не те интересува?

— Знаеш отлично, че ме интересува.

— Знам отлично, че те интересува и майка ти. И семейната чест. Защо тогава си решила да изцапаш името си? Защо упорито се стремиш да не станеш Велик майстор?