Оливер Боуден - Единство

Често ме навестяваше един и същи сън. Само че не беше сън, защото бях будна. Нарича се фантазия, предполагам. Представях си как седя на трон. Знам как звучи, но все пак, ако не съм откровена в дневника си, как изобщо да го призная? Седя на трон пред поданиците си, които в съня наяве не се отличават с нищо особено, ала предполагам, че са тамплиери. Стоят пред мен, Великия майстор. Сънят наяве, разбира се, не е кой знае колко сериозен, защото аз съм десетгодишно момиче, тронът е прекалено голям, краката ми стърчат, а ръцете ми не стигат до края на ръкохватките. Аз съм най-нецарственият монарх, който бихте си представили. Така се случва понякога, когато бленуваш. Важното обаче е не как се превръщам в крал, нито че изпреварвам с десетилетия издигането си в качеството на Велик майстор. Главното за мен — и в това намирам упование — е, че от двете ми страни са мама и татко.

С всеки изминал ден силите я напускат, с всеки изминал ден той се сближава все повече с Арно и образите им от двете ми страни избледняват.

— Искам да ти кажа нещо, Елиз, преди да си отида.

Тя взе ръката ми и усетих колко отмаляла е нейната. Ридание разтърси раменете ми.

— Не, мамо, моля те, не…

— Недей, дете, бъди силна. Заради мен. Отнемат ме от теб и трябва да го приемеш като изпитание, каляващо силата ти. Бъди силна не само заради себе си, а и заради баща си. Без мен той ще е уязвим за най-кресливите гласове в Ордена. Ти ще бъдеш другият глас, Елиз. Ще отстояваш третия път.

— Не мога.

— Можеш. След време ще станеш Велик майстор и ще поведеш Ордена, следвайки своите принципи. Идеите, в които вярваш.

— Това са твоите идеи, мамо.

Тя пусна ръката ми и се пресегна да ме погали по лицето. Очите ѝ бяха замъглени, а усмивката ѝ блуждаеше.

— Това са идеи, основани върху състраданието, Елиз, а ти го притежаваш в достатъчна степен. Повече от достатъчна. Гордея се с теб. Не съм се надявала да имам по-прекрасна дъщеря. У теб виждам най-доброто от баща ти и от мен. Не бих могла да поискам повече, Елиз, и ще умра щастлива. Щастлива, че съм те познавала и съм била свидетелка на раждането на величието ти.

— Не, мамо, не…

Отроних думите между ридания, разтърсващи тялото ми. Сграбчих крехкото ѝ рамо под завивките, сякаш да възпра душата ѝ да си отиде.

Червената ѝ коса се стелеше върху възглавницата. Клепките ѝ запърхаха.

— Извикай баща си, моля те… — промълви с немощен глас.

Усетила, че животът я напуска, аз се втурнах към вратата, отворих я и извиках на Мари да доведе татко. Затръшнах вратата и се върнах до леглото на мама. Краят наближаваше бързо и пред прага на смъртта тя ме погледна с насълзени очи и с най-любящата усмивка на света.

— Моля ви грижете се един за друг. Обичам ви толкова много…

И аз се вледених. Блуждая из покоите ѝ, вдишвам застоялия въздух, който съм свикнала да свързвам с болестта ѝ, и знам, че ще дръпнем завесите и свежият въздух ще прогони миризмата, ала не искам, защото това ще означава, че тя си е отишла, а аз не мога да го приема.

Когато боледуваше, исках да оздравее. Сега е мъртва и искам просто да е тук. В дома ни.

Тази сутрин видях през прозореца как пристигат три карети и спират на алеята в двора. Слугите ги натовариха с пътнически сандъци, появиха се трите Мари и се целунаха за сбогом. Бяха с черни дрехи, бършеха очи и, разбира се, скърбяха за мама, ала по необходимост скръбта им е мимолетна, защото работата им е свършена, платили са им и отиват да се грижат за други умиращи жени и да изпитат същата ефимерна печал, когато следващата им задача приключи.

Казах си, че не бива да ги виня за прибързаното заминаване и задето ме оставят сама с мъката ми. Не само те не разбираха дълбочината на чувствата ми. Мама бе накарала татко да обещае да не спазва обичайните траурни ритуали и затова не спуснаха завесите на долните етажи и не покриха мебелите с черна драперия. Новите прислужници познаваха бегло мама или изобщо не я бяха виждали. Аз помнех красивата си, грациозна и грижовна майка, ала за тях тя бе химера — болна дама на легло, каквато има в почти всички къщи. Тяхната тъга бе още по-преходна от тази на трите медицински сестри — сърцето се свива за миг и толкова.

И така, животът в имението продължи да тече постарому, сякаш почти нищо не се е случило. Малцина от обитателите му скърбяха дълбоко — малцината, познавали и обичали мама. Улових погледа на Жустин и съзрях непреодолимата си болка, отразена в него. По време на боледуването допускаха единствено нея в покоите на мама.