Оливер Боуден - Единство

Не говорихме повече. Не след дълго разбрах, че е излязъл на лов с Арно.

Скоро ще дойде лекарят. Той никога не носи добри новини.

Спомням си друга среща, състояла се преди две години. Извикаха ме в кабинета на татко, където чакаше и мама. Двамата бяха необичайно угрижени. Разбрах, че въпросът е сериозен, когато помолиха Оливие да ни остави сами, вратата се затвори и татко ме подкани да седна.

— Майка ти ми съобщи, че обучението ти напредва задоволително, Елиз — каза той.

Кимнах въодушевено, местейки очи ту към него, тук към мама.

— Да, татко. Господин Уедърол твърди, че след време ще се сражавам адски добре.

Татко повдигна учудено вежди.

— Разбирам. Цветистият британски израз на господин Уедърол е достатъчно красноречив. Е, радвам се да го чуя. Очевидно си наследила ловкостта на майка си.

— И ти владееш отлично изкуството да се биеш със сабя, Франсоа — вметна мама с бегла усмивка.

— Напомняш ми, че отдавна не сме се дуелирали.

— Приемам го като предизвикателство.

Той я погледна и за миг двамата забравиха сериозната тема. За секунда в стаята бяха само мама и татко, които флиртуваха.

После, бързо както започна, моментът приключи и вниманието се насочи отново към мен.

— Наближава времето да станеш тамплиер, Елиз.

— Кога ще ме приемат в Ордена, татко? — попитах го.

— Щом приключиш обучението си в „Мезон Роял“ в Сен Сир, ще станеш пълноправен член на Ордена и ще се подготвяш да заемеш мястото ми.

Кимнах.

— Първо обаче искам да ти кажа нещо. — Той погледна към мама. Сега лицата и на двамата бяха сериозни. — Става дума за Арно…

Арно вече бе най-добрият ми приятел и, предполагам, човекът, когото обичах най-много след родителите си. Горката Рут. Бавачката ми беше принудена да загърби последните искрици надежда, че ще се укротя и ще проявя интерес към заниманията, характерни за момичетата на моята възраст. Откакто Арно заживя в имението, аз постоянно имах на разположение другар в игрите — не какъв да е, а момче. И това разби мечтите на Рут.

Хвърляйки поглед назад, подозирам, че съм се възползвала от него. Той дойде при нас осиротял, останал без посока, и аз — новооперен тамплиер и егоцентрично момиче — го обсебих. Бяхме приятели и връстници, ала аз поех ролята на по-голяма сестра, при това с изключителен плам. Обожавах да го побеждавам в мними саблени двубои. Когато господин Уедърол ме обучаваше, бях плах начинаещ, склонен да допуска грешки и — както той често посочваше — да слуша сърцето, а не главата си. При схватките с Арно обаче новопридобитите умения ме превръщаха в шеметен, шлифован майстор. В другите игри — прескочи-кобила, дама, бадминтон — бяхме равностойни противници. Ала винаги печелех „сраженията“ със сабя.

В слънчеви дни скитахме из имението, шпионирахме Лоран и другите прислужници, хвърляхме камъчета в езерото. Валеше ли, играехме на табла или на карти вкъщи. Търкаляхме обръчи по дългите коридори на приземния етаж и се щурахме из стаите горе, криехме се от камериерките и побягвахме със смях, щом ни откриеха.

Така прекарвах дните — сутрин вземах уроци, за да се подготвя за бъдещето, когато ще оглавя френските тамплиери; следобед се отърсвах от отговорностите и мислите за зрелостта и отново ставах дете. Дори тогава, макар да не бих успяла да го формулирам така, разбирах, че Арно олицетворява бягството ми.

И, естествено, всички забелязваха колко сме се сближили с него.

— Не съм те виждала по-щастлива — отбелязваше примирено Рут.

— Явно си привързана към новия си другар в игрите, Елиз — констатираше мама.

(Сега, когато гледам как Арно се дуелира с татко в двора, или чувам, че двамата са отишли на лов, се питам дали мама не е ревнувала малко от новия важен човек, появил се в живота ми. Сега знам как вероятно се е чувствала.)

Не ми хрумваше обаче, че приятелството ми с Арно ще се окаже повод за загриженост. Не и до онзи момент в кабинета на татко, когато ми съобщиха, че искат да ми кажат нещо за него.

— Арно произхожда от семейство на асасини — подхвана татко.

И светът ми се разтърси.

— Но… — заекнах и се опитах да съвместя две картини, изплували в съзнанието ми. Първата — Арно, в обувки с лъскави катарами, жакет и сако, тича из коридорите на имението, направлявайки с пръчка обръча си. Втората — докторът асасин с високата шапка, изникнал в алеята, забулена в мъгла.

— Асасините са ни врагове.

Мама и татко се спогледаха.