Оливер Боуден - Единство

Татко посочи себе си и мама, после махна с ръка да включи и мен в кръга.

— Ние. Ние сме тамплиери. Мисията ни е да създадем по-добър свят.

Това ми хареса. Да създаваш по-добър свят звучи чудесно.

— Как го правите, татко?

Той се усмихна.

— Много добър въпрос, Елиз. Както във всяка древна организация, в нашия Орден има различни мнения как да постигнем целта си. Според някои трябва да сразим със сила онези, които ни се противопоставят. Други вярват, че е по-добре да разпространяваме мирно идеите си.

— И какви са те, татко?

Той сви рамене.

— Мотото ни е: „Нека Бащата на разума да ни води“. Ние, тамплиерите, знаем, че колкото и да проповядват противното, хората не искат истинска свобода и отговорност, защото те са твърде тежко бреме и само най-силните умове са способни да го понесат. Вярваме, че хората са добри, но лесно се поддават на злобата, мързела и разврата и са им необходими добри водачи, чийто пример да следват. Водачи, които няма да се възползват от отрицателните им черти, а ще поощряват положителните. Вярваме, че само така е възможно да опазим мира.

Докато го слушах, усетих как хоризонтът ми се разширява.

— По този път ли се надявате да поведете хората във Франция, татко? — попитах.

— Да, Елиз.

— Как?

— Е, отговори ми ти. Как според теб?

Умът ми блокира. Как ли? Струваше ми се, че не са ми задавали по-труден въпрос. Татко ме погледна благо и все пак долових, че очаква да чуе отговор. Мама стисна окуражително дланта ми, умолявайки ме с поглед, и аз ненадейно открих своето верую в думите, които я бях чувала да казва на господин Уедърол и госпожа Каръл.

— Мосю, мисля, че кралят ни е покварен и управлението му е отровило Франция. За да се възвърне упованието на хората в монархията, крал Луи трябва да бъде детрониран.

Отговорът ми го свари неподготвен и той се смая. Погледна изпитателно към мама, която сви рамене, сякаш няма нищо общо с излиянието ми, макар да повтарях нейните думи.

— Разбирам… — кимна татко. — Е, майка ти несъмнено е останала доволна да чуе идеите ти, Елиз, защото по този въпрос двамата с нея не сме единодушни. И тя вярва в промяната като теб. Аз обаче знам, че монархът е посочен от Бога и поквареният крал може да бъде убеден да прозре грешките си.

Още един изпитателен поглед и свиване на рамене и аз продължих припряно:

— Има и други тамплиери, нали, татко?

Той кимна.

— Да, из целия свят има хора, които служат на Ордена и споделят идеите му. Имаме обаче и врагове, както с майка ти разбрахте днес — друг древен орден с множество поддръжници, жадуващи да преобразят света според убежденията си. Ние се стремим да освободим добронамерените ни събратя от бремето на избора и да бъдем техни наставници, а опонентите ни сеят хаос и залагат на анархията, настоявайки, че всеки човек има право да мисли самостоятелно. Те искат да отхвърлят традиционните възгледи, служили векове наред на човечеството, в полза на по-различна свобода. Застъпниците на тези идеи се наричат Асасини. Смятаме, че днес са ви нападнали членове на техния орден.

— Но, татко, чух те да казваш, че не си сигурен…

— Казах го, за да потуша жаждата за насилие у по-поривистите членове на ордена ни. Нападнал ви е асасин, Елиз, няма друго обяснение. Само те са способни на такава дързост — да убият Жан и да изпратят човек да погуби съпругата на Великия майстор. Опитват се да ни разколебаят. Този път не успяха, ала трябва да се погрижим да не успеят и следващия, ако опитат отново.

Кимнах.

— Да, татко.

Той погледна към мама.

— Уменията на майка ти да се защитава са те изненадали, предполагам?

Не ме изненадаха. Бях подготвена от „тайната“ среща с вълка.

— Да, мосю — отвърнах, уловила погледа на мама.

— Редно е всеки тамплиер да притежава такива умения. Някой ден ти ще оглавиш Ордена. Преди това обаче ти предстои ритуалът на посвещението, а преди него ще започнеш да се обучаваш. От утре ще вземаш уроци по бойни умения.

Отново улових погледа на мама. Вече се обучавах. Уроците ми бяха започнали преди повече от година.

— Сигурно ти е трудно да приемеш промяната, Елиз — продължи татко, а мама поруменя леко. — Навярно си предполагала, че ще живееш като другите момичета на твоята възраст. Надявам се фактът, че ти е отредена друга съдба, да не те разтревожи. Вярвам, че ще положиш усилие да изпълниш достойно дълга си.

Винаги бях смятала, че съм различна от другите момичета. Сега знаех със сигурност.

На другата сутрин Рут ме облече за разходка в градината. Нервничеше, цъкаше с език и мърмореше под нос, че не бива да поемам рискове след вчерашното произшествие. Вайкаше се как сме се изплъзнали на косъм от злодея, който ни е нападнал, и как сега с мама щяхме да лежим мъртви в глухата уличка, ако не бил мистериозният джентълмен, прогонил крадеца.