Оливер Боуден: Единство

Усмихна се и измъкна камата от канията ѝ. Острието проблесна зловещо в мрака.

— Стой до мен, Елиз — прошепна мама. — Всичко ще е наред.

Повярвах ѝ, защото бях на осем години и, разбира се, вярвах на майка си. Ала и защото я бях видяла как ме защити от вълка и имах основание да ѝ се доверя.

Все пак сърцето ми се сви от страх.

— Какво желаете, мосю? — подвикна невъзмутимо мама.

Той не отговори.

— Добре. Тогава ще се върнем, откъдето дойдохме — уведоми го на висок глас тя, улови ме за ръката и се извърна.

Пред входа на алеята се мярна сянка. В оранжевото сияние на лампата се появи втора фигура — познах, че е фенерджия, защото носеше дълъг прът. Мама обаче спря.

— Мосю! — извика предпазливо тя на фенерджията. — Този мъж ни притеснява. Прогонете го, моля ви.

Фенерджията не продума. Застана под лампата и вдигна пръчката.

— Мосю! — повтори мама, а аз се почудих защо мъжът се опитва да запали горяща лампа. В същия момент осъзнах със закъснение, че пръчката завършва с кука, с каквато гасят фитилите на свещите.

— Мосю…

Алеята потъна в мрак. Чухме как куката изтрополява на паважа и щом очите ни свикнаха с мрака, видях как мъжът бръква под палтото си и изважда нещо. Още една кама. Пристъпи към нас и мама извърна рязко глава — първо към фенерджията, после към доктора.

— Какво искате, мосю? — попита го отново.

В отговор лекарят тръсна другата си ръка, чу се изщракване и второ острие изскочи от ръкава му.

— Асасин — отрони мама.

Той пристъпи с усмивка към нас. Фенерджията също приближи — достатъчно, та да забележим присвитите му устни и очи. Мама се втренчи в доктора, готов за нападение с двете остриета. Той продължаваше да се усмихва. Наслаждаваше се на случващото се или се преструваше, че се наслаждава.

Мама обаче не трепна, незасегната от злокобното му изражение, както и от обаянието на Кристиан. Следващият ѝ ход бе грациозен като танцова стъпка. Токчетата ѝ изтракаха по паважа, тя сви крак, наведе се и мигом измъкна кама от ботуша си.

Преди секунда бяхме беззащитни — жена и дете, издебнати в тъмна алея. Сега обаче не бяхме — жената размахваше нож, за да защити детето си, и очевидно знаеше как да действа с оръжието си, съдейки по ловкостта, с която го бе извадила, и по позата, която бе заела.

Лекарят примигна. Фенерджията спря. И двамата се позамислиха.

Мама държеше ножа с дясната си ръка. Разбрах, че нещо не е наред, понеже бе левичарка, а стоеше, издала дясното си рамо към доктора.

Той пристъпи напред. В същия момент мама прехвърли ножа в лявата си ръка, приклекна с бухнали поли, вдигна дясната си ръка, за да запази равновесие, и замахна с лявата към гърдите на лекаря. Рединготът му се разпори, прерязан като от сръчен шивач, и тутакси подгизна от кръв.

Мама го рани, но не тежко. Очите му се разшириха и той залитна назад, явно стъписан от дръзкото ѝ нападение. Макар да си придаваше страховито изражение, сега пролича, че е уплашен, и въпреки страха аз изпитах гордост и благоговение. Никога досега не се бях чувствала по-защитена.

Мъжът се поколеба, ала не отстъпи. Погледът му се стрелна зад нас, мама се извърна, но закъсня. Фенерджията ме сграбчи и сключи длан около гърлото ми.

— Остави ножа, или… — процеди през зъби и не успя да довърши, защото след половин секунда се свлече мъртъв.

Светкавичната ѝ реакция го изненада — не само неочакваната ѝ атака, а и бързината, с която прецени, че позволи ли на фенерджията да ме вземе за заложничка, всичко ще е изгубено. И ѝ даде предимство, когато се хвърли към него и с вик заби лакът в гърлото му. Той изгъргори, усетих как хватката му отслабва и видях проблясващия нож на мама да се забива дълбоко в корема му. Тя го тласна към стената, с приглушен възглас прокара острието нагоре и после отстъпи пъргаво назад. С изкормени черва и с гърди, почернели от кръв, фенерджията се свлече на земята.

Мама се обърна да посрещне атаката на доктора, но го видя как с разперена мантия излиза на бегом от алеята.

— Да вървим, Елиз — хвана ме тя за ръката, — преди кръвта да ти е изцапала обувките.

По палтото на мама имаше кръв. Иначе никой не би се досетил, че е участвала в схватка.

Скоро след като пристигнахме у дома, Враните се появиха, свикани по спешност. Тропаха с бастуните си, пухтяха задъхани и възклицаваха как ще накажат „отговорните“. Прислужниците се вайкаха и шушукаха по ъглите, а с пепеляво лице татко току ни прегръщаше — прекалено крепко и твърде дълго — и се отдръпваше от нас с овлажнели очи.