Оливер Боуден: Единство

Господин Уедърол се засмя:

— Защо ми се струва, че долавям подтекст?

— Защото има подтекст, Фреди — усмихна се мама.

След няколко секунди вълкът отклони очи от мама, сведе глава, обърна се и бавно се отдалечи. Видяхме го как изчезва сред дърветата. Напрегнатото тяло на мама се отпусна и тя прибра острието в маншона.

Погледнах към господин Уедърол. Нямаше и следа от сабята му, скрита под закопчаното палто.

А аз се приближих с още една стъпка до момента на проглеждането.

Въведох господин Уедърол в стаята на мама и той ме помоли да го оставя насаме с нея, уверявайки ме, че не е необходимо да го изпращам. Надникнах любопитно през ключалката и го видях да сяда до леглото ѝ. Улови ръката ѝ и сведе глава. След миг ми се стори, че чувам ридание.

Поглеждам през прозореца и си спомням как през миналото лято игрите с Арно ме разсейваха от грижите, ставах отново дете и се наслаждавах на безметежните дни, когато се гонехме из лабиринта от живи плетове в градината и се боричкахме за сладкиши в блажено неведение колко мимолетно е безгрижието.

Всяка сутрин забивам нокти в дланите си и питам:

— Будна ли е?

Рут знае какво означава въпросът ми и ме уверява, че мама е преживяла нощта.

Ала не ѝ остава много.

И така, моментът на проглеждането наближава. Първо обаче още един пътепоказател.

Семейство Каръл пристигнаха през пролетта на същата година, когато се запознах с господин Уедърол. Великолепна пролет! Снегът се бе стопил, разкривайки буйната зеленина на моравата под него. Версай бе възвърнал обичайното си състояние на безупречно съвършенство. Заобиколени от изкусно подрязаните храсти и дървета в градините, почти не долавяхме градския шум, а вдясно от нас виждахме възвишението с двореца и широките каменни стълби, водещи към колоните пред внушителната му фасада — достатъчен разкош да посрещнем както подобава семейство Каръл от Мейфеър, Лондон, Англия. Господин Каръл и татко се усамотяваха в дневната, явно погълнати от задълбочен разговор, в който понякога се включваха Враните. На мама и мен се падна задачата да забавляваме госпожа Каръл и дъщеря ѝ Мей, която побърза да уточни, че е на десет, а аз — само на шест и следователно тя е по-добра във всичко.

Поканихме ги на разходка в сутрешната прохлада, прогонена не след дълго от топлите слънчеви лъчи.

Мама и госпожа Каръл вървяха няколко стъпки пред нас. Забелязах, че мама си е сложила маншона и се почудих дали острието е скрито вътре. След случая с вълка я бях разпитала за него, разбира се.

— Защо носиш нож, мамо?

— За да се защитавам от вълците, Елиз. — След миг добави с усмивка: — От четирикраките и двукраките вълци. А и острието запазва формата на маншона.

После, както ставаше традиция, тя ме предупреди, че това е тайна. Господин Уедърол бе тайна и, естествено, уроците ми по сабя с него също бяха тайна.

Тайни, тайни…

С Мей вървяхме на почтително разстояние след майките си. Краищата на полите ни докосваха тревата и отдалеч изглеждаше, сякаш се плъзгаме по земята — четири дами с грациозни походки.

— На колко си, Миризливке? — прошепна ми Мей, макар че, както споменах, вече бяхме уточнили възрастта си — два пъти.

— Не ме наричай „Миризливка“ — сопнах се.

— Извинявай, Миризливке, но кажи ми пак на колко си години.

— На шест.

Тя се разкикоти ужасена, все едно никога не е била на шест.

— Е, аз съм на десет — потрети високомерно. (Всъщност Мей Каръл произнасяше всяка дума високомерно. Следователно, ако изрично не внеса пояснение, предполагайте, че говори високомерно.)

— Знам, че си на десет — просъсках, представяйки си живо как протягам крак, препъвам я и тя се просва върху покритата с чакъл алея.

— Добре е да не го забравяш — натърти тя и въображението ми обрисува разплаканото ѝ лице и камъчетата, забити в него. Какво ми обясни господин Уедърол? Колкото са по-високи, толкова по-тежко падат.

(Сега и аз съм на десет и се питам дали съм безочлива като нея. С такъв презрителен тон ли се обръщам към по-малките и по-нисшестоящите? Според господин Уедърол съм прекалено самоуверена, което, предполагам, е тактичен израз за „арогантна“. Възможно е с Мей да не сме се спогодили именно защото сме си приличали.)

Свърнахме обратно по алеята и думите на дамите пред нас долетяха до слуха ни. Госпожа Каръл отбелязваше:

— Загрижени сме накъде отива Орденът ни.

— Загрижени сте? — учуди се мама.