Оливер Боуден: Единство

Мама не приличаше на тях. Сплетните изобщо не я интересуваха. Не носеше ветрило и ненавиждаше пудрата. Не си правеше труда да си рисува бенки с въглен и да поддържа кожата си бяла като алабастър. Единствената ѝ слабост бяха обувките. Полагаше усилия, колкото да спазва благоприличие и нищо повече.

И бе предана на татко. Стоеше до него — ала никога зад него — и го подкрепяше всеотдайно. Татко имаше съветници — господата Шретиан Лафрьониер, Луи-Мишел льо Пелетие, Шарл-Габриел Сивер и мадам Льовеск. Заради дългите им черни мантии, тъмните филцови шапки и студените им очи ги наричах Враните. Често чувах мама да брани татко от тях, да отстоява мнението му, независимо какво му говори насаме.

Отдавна обаче не съм я чувала да спори с татко.

Казват, че тази нощ може да ѝ е последната.

Тя преживя нощта.

Седнах до леглото ѝ и заговорих, уловила дланта ѝ. Известно време се заблуждавах, че аз я успокоявам — докато извърна глава и ме погледна с помътените си, но проникващи до дълбините на душата ми очи, и ми стана ясно, че е точно обратното.

Вчера поглеждах през прозореца, виждах как Арно играе в двора долу и му завиждах, че не усеща страданието на няколко крачки от него. Той знае, че мама е болна, разбира се, но туберкулозата и смъртта пред безпомощния поглед на лекаря са често явление дори тук, във Версай. А и Арно не е Дьо ла Сер. Момчето ни е повереник и не споделя нито най-дълбоките ни, мрачни тайни, нито скръбта ни. Няма представа колко различно е било преди. За Арно мама е непозната жена, обгрижвана на горния етаж на имението. Той я свързва единствено с болестта ѝ.

Двамата с татко, от друга страна, споделяме душевните си терзания с мимолетни погледи. Стараем се да запазим хладнокръвие и да не се поддаваме на мъката, смекчена донякъде от двете години, изтекли, откакто беше поставена тежката диагноза. Скръбта ни е поредната тайна, скрита от повереника ни.

Наближаваме момента на „проглеждането“. Сетя ли се за първия случай, когато наистина започнах да се питам с какво всъщност се отличават родителите ми от другите хора, той изниква в ума ми като улична табела, сочеща отредената ми съдба.

Бях в католическото училище. Постъпих там на пет години и спомените ми не са толкова ясни. По-скоро наподобяват картини — дълги редици легла, заскрежен прозорец, през който виждам върховете на дърветата над пелени от мъгла. И — игуменката.

Прегърбена и с кисело изражение, тя беше известна с жестокостта си. Обикаляше коридорите с пръчка върху дланите, сякаш я поднася на банкет. В кабинета я оставяше върху писалището. Наричахме наказанията „твой ред“ и моят ред не закъсня, защото тя ненавиждаше невинните ми лудории, мразеше шегите ми и наричаше смеха ми „самодоволна усмивка“. Пръчката, казваше тя, ще изтрие самодоволната усмивка от лицето ми.

Игуменката имаше право. Пръчката изтриваше усмивката ми. За известно време.

После мама и татко дойдоха да разговарят с нея — не знам по какъв въпрос — и по тяхна молба ме извикаха в кабинета ѝ. Щом влязох, те се обърнаха да ме поздравят, а игуменката, седнала зад писалището, ме посрещна с обичайното неприкрито презрение и едва сдържайки упреците за множеството ми недостатъци.

Ако бе дошла само мама, нямаше да се стърпя и щях да изтичам при нея с надеждата да се скрия в диплите на роклята ѝ и да потъна в друг свят, далеч от това ужасно място. Ала тук бяха и двамата, а татко бе моят крал. Той диктуваше правилата за поведение в дома ни и по негово настояване ме изпратиха в католическото училище. Ето защо прекрачих прага, направих реверанс и зачаках да ме заговорят.

Мама сграбчи ръката ми. Нямам представа как бе забелязала белезите от пръчката на дланта ми.

— Какво е това? — Тя погледна към игуменката, вдигнала ръката ми.

Не бях виждала игуменката да губи самообладание. Сега обаче тя пребледня. В миг любезността на мама се изпари и се превърна в гняв. Всички го усетихме. Най-вече игуменката.

— Както споменах, Елиз е своенравна и непокорна — заекна тя.

— И я биете с пръчка? — Мама се ядоса още повече.

— Как другояче да въдворявам ред? — изопна рамене другата жена.

Мама грабна пръчката.

— Положението ви изисква да умеете да въдворявате ред. Мислите, че така изглеждате по-силна? — Тя шибна писалището с пръчката. Игуменката трепна и преглътна. Очите ѝ се стрелнаха към татко, който наблюдаваше сцената със странно, неразгадаемо изражение, сякаш е страничен наблюдател, чиято намеса е излишна. — Е, грешите! Изглеждате по-слаба! — добави мама.