Оливер Боуден: Единство

— Господин Уедърол обича да играе на криеница — едва промълви мама, за да не смущава всепоглъщащия покой. — Сигурно иска да ни изненада, а трябва винаги да сме подготвени за предстоящите изненади. Необходимо е да наблюдаваме зорко и да настройваме очакванията си съобразно наблюденията. Виждаш ли следи?

Снегът около нас изглеждаше недокоснат.

— Не, мамо.

— Добре. Значи сме сигурни, че наблизо няма никого. Къде тогава би се скрил човек при такива обстоятелства?

— Зад дърво?

— Добре, добре. А там? — Тя посочи над главите ни и аз се вгледах към гъстите заскрежени клони, по които танцуваха слънчеви отблясъци.

— Винаги бъди бдителна — усмихна се мама. — Обхождай всичко с очи, ала при възможност не обръщай глава. Не показвай на другите накъде е насочено вниманието ти. В живота ще срещаш противници и те ще се опитват да разгадаят намеренията ти. Запазвай предимството си, като ги принуждаваш да правят догадки.

— Високо на дървото ли е мъжът, мамо? — попитах.

Тя се засмя.

— Не. Всъщност го видях. А ти, Елиз?

Бяхме спрели. Взрях се в дърветата пред нас.

— Не, мамо.

— Покажи се, Фреди — подвикна мама и, разбира се, иззад дърво на няколко метра пред нас пристъпи мъж с прошарена брада, свали тривърхата си шапка и се поклони ниско.

Господата във Версай измерваха с презрителни погледи всеки, който не прилича на тях. Имаха „версайски усмивки“ — леко присмехулни и отегчени, сякаш се канят да произнесат духовита забележка в дворцов стил.

Този тук не бе версайски мъж, съдейки дори само по брадата. И се усмихваше, но не с „версайска усмивка“. Неговата бе кротка и някак сериозна. Личеше си, че е човек, който мисли, преди да заговори, и претегля всяка дума.

— Хвърляш сянка, Фреди — усмихна се мама, когато той целуна протегнатата ѝ ръка.

— Сянка ли? — Гласът му прозвуча топло и дрезгаво, но произношението му издаваше мъж от простолюдието — моряк или войник. — По дяволите, изгубил съм форма.

— Надявам се да не е така, Фреди — засмя се мама. — Елиз, запознай се с господин Уедърол — моят английски сподвижник.

Сподвижник? Като враните? Не, не приличаше на тях. Не ме погледна смръщено, а се поклони и целуна ръката ми.

— За мен е удоволствие, мадмоазел.

Дрезгавият му глас и английският акцент придадоха на думата „мадмоазел“ очарователно звучене.

Мама ме погледна сериозно.

— Господин Уедърол е наш довереник и закрилник, Елиз. При нужда винаги ще ти се притече на помощ.

Погледнах я изненадана.

— А татко?

— Татко ни обича повече от всичко на света и с радост би пожертвал живота си за нас, но мъже от неговия ранг не бива да затъват в домашни отговорности. Затова имаме господин Уедърол, Елиз — за да не тревожим баща ти с грижи за жените в семейството. — Очите ѝ блеснаха още по-многозначително и тя добави: — Не бива да безпокоим баща ти, Елиз, разбираш ли?

— Да, мамо.

Господин Уедърол кимна.

— Дошъл съм да ви служа, мадмоазел.

Направих реверанс.

— Благодаря, мосю.

Скрач доприпка и поздрави въодушевено господин Уедърол — очевидно бяха стари приятели.

— Ще поговорим ли, Жули? — попита закрилникът ни, сложи си шапката и ѝ посочи да тръгнат напред.

Аз изостанах на няколко крачки. Чувах откъслечни прошепнати думи — „Велик майстор“, „крал“ — каквито долавях иззад затворените врати в имението. Едва години по-късно те придобиха дълбок смисъл.

И тогава се случи произшествието.

Припомняйки си миналото, установявам, че не помня последователността на събитията. Забелязах как мама и господин Уедърол застиват, а Скрач настръхна и заръмжа. Мама се извърна рязко. Проследих погледа ѝ и го видях — вълк, снишен в храсталака вляво, черно-сив вълк, замръзнал като статуя и впил гладни очи в мен.

Нещо изскочи от маншона на мама — сребърно острие. Тя бързо се озова до мен, подхвана ме и ме скри зад себе си.

Вкопчих се в полите ѝ, а тя се втренчи във вълка, протегнала острието.

Пред нас господин Уедърол удържаше с една ръка настръхналия Скрач, а с другата се пресегна към дръжката на сабята, провесена на хълбока му.

— Чакай — мама вдигна ръка да го спре, — няма да ни нападне.

— Не съм сигурен, Жули — предупреди я той. — Настървен е от глад.

Вълкът се взираше в мама. Без да откъсва очи от него, тя продължи:

— Не намира храна в планината. Отчаянието го е довело тук. Разбира обаче, че нападне ли ни, ще станем врагове. По-добре е да подвие опашка пред непреклонната ни сила и да потърси друга плячка.