Оливер Боуден: Единство

Кристиан обаче все още не бе стигнал до въпросното заключение и при всяко посещение объркваше конците.

— Вижте, мадам — показа ѝ чехли с катарами. — На всяка дама, прекрачила прага ми, ѝ се подкосяват краката при вида на това изтънчено ново творение, ала само мадам Дьо ла Сер има достатъчно прелестни глезени да ги носи.

— Твърде фриволни са, Кристиан — усмихна се мама, махна властно с ръка и тръгна към другите рафтове. Аз погледнах крадешком чирака, който ми отвърна с неразгадаемо изражение, и я последвах.

Тя избираше бързо и с решителност, объркваща Кристиан. Аз, неизменната ѝ придружителка, забелязвах как се променя, когато пробва обувките. По лицето ѝ се четеше ведрост, усмихваше ми се и се наслаждаваше на глезените си в огледалото под съпровода на одобрителното ахкане на Кристиан — всяка обувка изглеждаше като недовършено произведение на изкуството, чийто финален щрих е маминият крак.

Избрахме си обувки, мама плати и се договори да ѝ изпратят покупките. Кристиан ни отвори вратата и излязохме на улицата, където…

Нямаше и помен от Жан, кочияша ни. Каретата също бе изчезнала безследно.

— Мадам? — Кристиан сбърчи тревожно лице. Усетих как мама застива, забелязах как оглежда улицата.

— Не се безпокой, Кристиан — увери го нехайно тя. — Каретата ни закъснява, но ще я почакаме тук, наслаждавайки се на парижките звуци и гледки.

Спускаше се мрак и застудяваше от вечерната мъгла.

— И дума да не става, мадам, не бива да стоите на улицата — ококори се Кристиан.

Тя го погледна с лека усмивка.

— Съмняваш се в благоразумието ми?

— Опасно е — настоя упорито той и се приведе да ѝ прошепне, присвил отвратено устни: — Погледнете хората!

— Да, Кристиан, хора като хора — прошепна тя, сякаш го посвещаваше в тайна. — Влизай в магазина. Следващата ти клиентка несъмнено цени високо като мен любезността на най-внимателния парижки продавач на обувки. Няма да ѝ хареса да чака заради две непознати с небрежен кочияш.

Кристиан знаеше от опит, че мама рядко си променя решението, а и че е права за следващата клиентка. Примирен, той се поклони, сбогува се с нас и се върна в магазина. Останахме сами на улицата, където прибираха сергиите и минувачите плуваха като сенки в сивкавата мъгла.

— Мамо? — стиснах ръката ѝ.

— Не бой се, Елиз. — Тя вирна брадичка. — Ще наемем карета и ще се върнем във Версай.

— Няма ли да се приберем във вилата?

— Не. — Тя прехапа замислено устни. — Предпочитам да се върнем във Версай.

Поведе ме — напрегната и бдителна — по тротоара, където се набивахме на очи с дългите си рокли и с бонетата. След малко мама извади огледалце от чантичката си и огледа ружа по скулите си. После спряхме и се взряхме във витрина. Поехме отново и тя се възползва от възможността да ми даде урок:

— Придай си безразличен вид, Елиз. Не позволявай на чувствата ти да се изписват по лицето, особено ако изпитваш страх. Не бързай. Запази спокойствие и самообладание.

Тълпите оредяваха.

— На площада има карети под наем — продължи мама. — Ще стигнем дотам след минута. Първо обаче искам да ти кажа нещо. В никакъв случай не реагирай и не обръщай глава. Разбра ли?

— Да, мамо.

— Добре. Следят ни, откакто излязохме от магазина на Кристиан. Мъж с висока филцова шапка и в мантия.

— Защо? Защо ни следи?

— Добър въпрос, Елиз, и точно това възнамерявам да разбера. Просто продължавай да вървиш.

Спряхме пред друга витрина.

— Сянката ни изчезна — уведоми ме замислено мама.

— Хубаво — отвърнах с наивността на безгрижно осемгодишно момиченце.

По лицето ѝ се изписа тревога.

— Не, скъпа, не е хубаво. Предпочитах да го виждам. Сега се чудя дали наистина си е отишъл, или е избързал напред, за да ни пресече пътя, преди да стигнем до площада. Предполага навярно, че ще използваме главния път. Ще го заблудим, Елиз, като изберем друг маршрут.

Тя ме хвана за ръката и свърна по по-тясна улица, а после по дълга тъмна алея, осветена единствено от фенерите в двата ѝ края.

Прекосихме я до средата, когато от сумрака изплува фигура. Облаци мъгла се кълбяха край слузестите стени от двете страни на тясната алея. Разбрах, че мама е сгрешила.

Мъжът имаше длъгнесто лице, обрамчено от почти снежнобяла коса, и приличаше на суетен лекар с високата износена шапка и дългата черна мантия, над чиято яка се подаваше надиплена риза.

Носеше лекарска чанта. Остави я на земята, отвори я с една ръка и без да откъсва очи от нас, извади нещо от нея — дълъг и извит предмет.