Оливер Боуден: Единство

— Да. Безпокоят ни намеренията на съветниците на съпруга ви. А както отлично знаем, наш дълг е да насочва съпрузите си в правилната посока. Замисляте ли се дали съпругът ви не позволява на определени фракции да диктуват политиката му?

— Вярно е, че някои високопоставени членове на Ордена се застъпват за по-радикални промени.

— Именно това ни тревожи.

Мама се подсмихна.

— И още как! В Англия се съпротивлявате срещу всякакви промени.

Госпожа Каръл настръхна.

— Нищо подобно. Тълкувате доста повърхностно народопсихологията ни. Започвам обаче да схващам какво целите вие, мадам Дьо ла Сер. И вие ли сте радетел на промяната?

— Ако е за добро.

— Да докладвам ли тогава, че подкрепяте съветниците на съпруга си? Напразно ли предприех пътуването?

— Не съвсем, мадам. Успокоително е, че английският орден подкрепя съпротивата ми срещу драстичните мерки. Не съм убедена обаче, че споделям крайната ви цел. Някои кръгове настояват за незабавен преврат, а съпругът ми вярва, че монархът е Божи посланик и не поощрява никакви промени. Аз обаче следвам средния път. Трета линия, ако щете. Едва ли ще се изненадате, че смятам своите идеи за най-умерени от трите.

Замълчаха. Госпожа Каръл кимаше замислено.

Мама наруши тишината:

— Съжалявам, ако оставате с чувството, че целите ни се разминават, госпожо Каръл. Извинете ме, че се оказвам ненадежден довереник.

Другата жена поклати глава.

— Разбирам… На ваше място, мадам Дьо ла Сер, бих използвала влиянието си и върху двата лагера, за да прокарам средния път.

— По този въпрос ви уверявам, че пътуването ви не е било напразно. Изпитвам дълбоко уважение към вас и английските ви съмишленици и се надявам то да е споделено. Давам ви дума за две неща — първо, да отстоявам принципите си, и второ, да не позволя на съветниците да отклонят съпруга ми от правилния път.

— Значи получих желаното.

— Добре. Надявам се това да е някаква утеха.

Мей приведе глава към мен.

— Обясниха ли ти каква съдба ти е отредена?

— Не. Каква съдба?

Тя закри уста с длан, преструвайки се, че е казала твърде много.

— Родителите ти вероятно ще ти разкрият истината, когато станеш на десет като мен. На колко си години, между другото?

— На шест — въздъхнах.

— Е, аз разбрах, когато навърших десет. Сигурно и на теб ще ти кажат тогава.

В крайна сметка обстоятелствата притиснаха родителите ми и се наложи да разкрият „съдбата“ ми далеч по-рано, защото след две години — през есента на 1775, когато навърших осем — с мама отидохме да си купим обувки.

Освен имението във Версай имахме просторна вила в града и когато се отбивахме там, мама обичаше да пазарува.

Както споменах, тя не робуваше на модата, презираше ветрилата и перуките и се задоволяваше с възможно най-семпли рокли. В едно отношение обаче проявяваше изключителна взискателност.

Обувките. Обожаваше обувки. Купуваше копринени пантофки от Кристиан в Париж, чийто магазин посещавахме като по часовник през две седмици. Мама казваше, че само тогава си позволяваме разточителство, защото винаги си тръгвахме с обувки за мен и за нея.

Магазинът на Кристиан се намираше на сравнително прилична парижка улица, далеч от вилата ни на Ил Сен Луи. Все пак всичко е относително и аз стаих дъх, когато ни помогнаха да слезем от удобната и благоуханна карета и се озовахме на шумната, многолюдна улица, където се разнасяха крясъци, тропот на конски копита и постоянно громолене на колела на каруци. Парижкият шум.

През прозорците над нас се надвесваха жени, които наблюдаваха със скръстени ръце житейската суетня. Край бордюра се редяха сергии с плодове и платове. Край таргите, отрупани със стока, дебнеха търговци — мъже и жени — с престилки. Забелязаха ни и веднага заподвикваха:

— Мадам! Мадмоазел!

Очите ми се плъзнаха към сенките в дъното на улицата, където в сумрака се мержелееха безизразни лица. Съзрях изгладнели, отчаяни погледи, измерващи ни обвинително, хищно.

— Хайде, Елиз — подкани ме мама и аз вдигнах поли като нея и запрескачах пъргаво локвите и екскрементите под краката ни.

Собственикът ни посрещна лично и ни въведе в магазина.

Вратата се затръшна зад нас, изолирайки ни от външния свят. Чиракът се засуети край краката ни с кърпа и в миг забравихме изпитанието — няколкото стъпки между каретата и входа на една от най-прочутите парижки обущарници.

Кристиан носеше бяла перука, прибрана на тила му с черна панделка, редингот и бели бричове — сполучлива комбинация между благородник и лакей, както самият той се виждаше на социалната стълба. Обичаше да повтаря, че умее да накара всяка жена да се почувства красива, което е най-силното оръжие на мъжа. За него обаче мама си оставаше енигма — единствената клиентка, неуязвима пред могъществото му. Така беше и аз знаех защо. Другите жени възприемаха обувките като придатък на суетата си, а мама ги ценеше като красиви вещи.