Сара Маас - Кулата на зората

— Моля те — прошепна му.

Гърдите на Каол се надигнаха — връхната точка преди сетния дъх.

Не можеше да го понесе. Нямаше да го понесе…

Светлинка. Сред рухващата плетеница от червено и черно потрепна светлинка.

Запалена свещ. Сиянието разцъфна като бяло цвете.

И още едно.

И още едно.

Разцъфващи светлини сред опустошената му вътрешност. И там, където припламнеха…

Плътта се спояваше наново. Костите се заглаждаха.

Светлинка след светлинка, след светлинка.

Гърдите му продължиха да се надигат и спадат. Пак. И пак.

Но сред болката и мрака, и светлината…

Женски глас, едновременно познат и чужд. Глас, който принадлежеше и на Хафиза, и на… някой друг. Някой, който не беше човек — никога не бе имал човешки облик. Говореше чрез Хафиза и гласовете им се сливаха в мрака.

Вредата е твърде тежка. За да се поправи, някой трябва да плати.

Всички светлинки сякаш се поколебаха при думите на неземния глас.

Ирен тръгна през тях като през поле от бели цветя. Те се полюшваха леко насред този смълчан дом на болката.

Не бяха светлини… а лечителки.

Познаваше сиянията им, духа им. Еретия — най-близо до нея беше Еретия.

Гласът, който беше и на Хафиза, и на Другата, повтори:

Някой трябва да плати.

За онова, което принцесата му беше причинила… Нямаше връщане назад.

Аз ще платя , заяви Ирен сред полето от болка, мрак и светлини.

Дъщеря на Фенхароу ще изплати дълга на адарлански син?

Да.

Можеше да се закълне, че нежна, топла ръка погали лицето й.

И Ирен знаеше, че не е на Хафиза, нито на Другата. Нито на която и да било от живите лечителки.

А на онази, която никога не я бе напускала дори след като вятърът отнесе пепелта й.

Другата каза:

По своя собствена воля ли го предлагаш?

Да. С цялото си сърце.

И бездруго му принадлежеше още от самото начало.

Любящите, призрачни ръце погалиха бузата й още веднъж и изчезнаха.

Другата каза:

С право съм те избрала. Ти ще платиш дълга, Ирен Тауърс. И дано проумееш истинската му същност.

Ирен опита да проговори. Но лумна светлина, мека и успокоителна.

Заслепи я и отвътре, и отвън. Накара я да се свие над главата на Каол, вкопчила пръсти в ризата му. Чувствайки сърцето му в дланите си. Немощният му дъх до ухото си.

Усети ръце върху раменете си. Два чифта. Стиснаха я в безмълвна заповед да вдигне глава. Ирен се подчини.

Хафиза стоеше зад нея, а Еретия — от едната й страна. Всяка бе сложила ръце на раменете й.

И зад двете стояха по две други лечителки. Сложили ръце на техните рамене.

Зад тях — по още две. И още. И още.

Жива верига от магия.

Всички лечителки от Торе, млади и стари, стояха в залата, пълна със злато и кости.

Всичките свързани. И всяка предаваше от енергията си на Ирен, а през нейните ръце — на Каол.

Несрин и Сартак се намираха на няколко крачки от тях. Несрин бе долепила ръка до устата си. Защото Каол…

Лечителните от Торе сведоха глави, прекъсвайки магическия мост, когато ходилата на Каол помръднаха. После и коленете му.

Накрая открехна клепачи и впи поглед в Ирен, чиито сълзи капеха по окървавеното му лице. Той разпери ръка да докосне устните й.

— Мъртъв ли съм?

— Жив — пророни тя и доближи лице до неговото. — Съвсем жив.

Каол се усмихна до устните й и въздъхна дълбоко:

— Хубаво.

Ирен вдигна глава и той пак й се усмихна. Малко от засъхналата по лицето му кръв се посипа на люспички.

И на мястото на белега през бузата му… се показа само чиста, небелязана кожа.

Цялото тяло го болеше, ала това бе като болка от прераждане. От преуморени мускули, не скъсани.

А въздухът в дробовете му… вече не го изгаряше.

Ирен му помогне да седне.

Главата му се въртеше, но като примигна, съзря Несрин и Сартак и лечителките, които се изнизваха от залата с мрачни лица. Дългата плитка на принца бе отрязана и сега разпуснатата му коса стигаше до раменете, а Несрин… беше облечена в рукински кожен костюм и тъмните й очи блестяха повече отвсякога, колкото и угрижено да бе изражението й.

— Какво… — програчи Каол.

— Получихме молбата ти да се върнем незабавно — обясни Несрин с мъртвешки бледо лице. — Долетяхме възможно най-бързо. Казаха ни, че по-рано вечерта си тръгнал към Торе. Стражите също идваха насам, но ги изпреварихме. Позагубихме се тук, долу, и добре че… котките ни показаха пътя.

Тя надникна смаяно през рамо към стълбището на тунела, където шепа котки с аквамаринови очи седяха спокойно и се миеха. Веднага щом усетиха човешкото внимание, се разотидоха с вирнати опашки.