Сара Маас - Кулата на зората

Каол излезе крачка пред Ирен.

— Забравяш нещо.

Дува вирна извитата си вежда.

— Така ли?

— Още не си спечелила.

„Върви — искаше да му каже Ирен. — Тръгвай си.“

Защото около пръстите на Дува, около дръжката на кинжала й започваше да се вие тъмна мощ.

— Колко забавно, лорд Уестфол — възкликна Дува, впивайки поглед в него от високия си подиум. — Вярвате, че можете да си спечелите време, докато пристигне стражата. Но дотогава вече ще сте мъртъв и никой няма да посмее да се усъмни в думата ми, когато заявя, че сте опитали да ни убиете. Да отнесете това злато в бедното си малко кралство, след като похарчихте вашето собствено за поръчката на онези оръжия от везира на баща ми. О, с това злато можете да си купите хиляда армии.

Ирен изсъска насреща й:

— Първо ще трябва да се пребориш и с нас .

— Е, да. — Дува извади нещо от джоба си. Друг пръстен, изсечен от толкова черен камък, че поглъщаше светлината. Несъмнено изпратен директно от Морат. — Но след като си сложиш това… ще вършиш каквото ти кажа.

— И защо ми е да…

Дува опря ножа в гърлото на Хафиза.

— Ето защо.

Ирен надзърна към Каол, но той преценяваше залата, стълбището и изходите.

Тъмната сила, увиваща се около пръстите на Дува.

— И така — поде Дува, слизайки на долното стъпало. — Да започваме.

Тъкмо се насочваше към следващото, когато нещо се случи.

Каол не помръдна. Хафиза обаче пое нещата в свои ръце.

Хвърли се заедно с тежкия златен трон надолу по стълбите.

Право върху Дува.

Ирен изпищя и се спусна към тях. Каол също.

Хафиза и бебето, бебето и Хафиза…

Старицата и принцесата се претърколиха по стръмните стъпала сред пукот на строшено дърво. Дърво, не метал. Тронът беше от позлатено дърво и се разпадаше, докато двете се търкаляха надолу. Дува крещеше, а Хафиза оставаше все така мълчалива, въпреки че превръзката беше паднала от устата й…

Стовариха се върху каменния под с изхрущяване, което Ирен усети чак в сърцето си.

Каол мигновено се озова до тях и хвана не Дува, просната на земята, а Хафиза, която лежеше неподвижно. Издърпа я назад, цялата покрита с трески и разхлабени въжета. Устата й зееше отворена…

Очите й се открехнаха едва доловимо…

Ирен простена, хвана Хафиза за другата ръка и му помогна да я извлече настрана към една внушителна статуя на елфически воин.

В същата секунда Дува се надигна на лакти с провиснала около лицето коса и изсъска отровно:

— Ти, гнила купчина тор …

Каол скочи на крака с меч в ръката, а Ирен потърси немощно магията си, за да излекува древното, крехко тяло.

Старицата смогна да вдигне ръка, колкото да стисне китката на Ирен. „Вървете!“, сякаш й казваше.

Дува се изправи. Дълги трески стърчаха от шията й, а от устата й капеше кръв. Черна кръв.

Каол погледна Ирен през рамо. Бягай .

Да бяга и да вземе Хафиза със себе си.

Тя отвори уста да му се възпротиви, но той вече се бе вторачил напред. В принцесата, която стори крачка към него.

Роклята й бе съдрана, разкривайки твърдия й, заоблен корем отдолу. Такова падане, и то с бебе в утробата…

Бебе.

Ирен сграбчи Хафиза под мършавите й рамене и задърпа слабото й тяло по пода.

Каол нямаше да убие Дува.

Ирен ридаеше през стиснати зъби, влачейки Хафиза назад през обточената в злато пътека… под равнодушните погледи на статуите.

Дори не би посегнал на принцесата с нероденото бебе в корема й.

Гърдите на Ирен хлътнаха от сподавеното жужене на магическа сила, което изпълни залата.

Каол нямаше да се съпротивлява. Само щеше да й спечели малко време.

За да измъкне Хафиза и да избягат.

Дува измърка:

— Това най-вероятно ще заболи доста.

Ирен се извърна тъкмо когато от принцесата изскочиха дълги сенки, насочени право към Каол…

Той отскочи встрани и стрелата от сенки прониза статуята, зад която сетне се скри.

— Колко театрално! — подхвърли насмешливо Дува.

Ирен отново завлачи Хафиза към далечното стълбище. Оставяше го… оставяше го да се бори сам.

Ала с крайчеца на окото си мярна някакво движение и в следващия миг…

Някаква статуя рухна точно пред краката на принцесата.

Дува я отблъсна със силата си. Парчета злато заваляха в залата, трополейки гръмовно по саркофазите.

— Скоро ще ми доскучае — изцъка с език Дува и запрати шепа мрак по него.

Залата се разтресе и Ирен залитна, но успя да запази равновесие.

Още един удар.

И още един.

Дува изсъска ядно, заобикаляйки саркофага, където допускаше, че се крие Каол, и стреля на сляпо.