Сара Маас - Кулата на зората

— На това тяло не му харесва да тича.

Ирен се замята в хватката й, но Дува я стисна още по-силно. Прекалено здраво за човек с нейните размери.

— Искам да видиш това. Искам и двамата да го видите — процеди насмешливо в ухото й.

Каол бе пропълзял до средата на пътеката. Краката му се влачеха безжизнено след него, оставяйки кървава диря. Идваше да й помогне.

Когато Дува се изпречи на пътеката, притиснала Ирен към себе си, той застина. От устата му капеше кръв.

— Теб ли да принудя да гледаш как го убивам, или него — как ти слагам пръстена?

Въпреки ръката, смазваща гърлото й, Ирен се озъби:

— Да не си го докоснала!

Каол напрегна ръце да се отблъсне от земята, но лактите му поддадоха. Кръв се процеждаше между стиснатите му зъби.

— Жалко, че нямам два пръстена — подхвърли му Дува. — Сигурна съм, че приятелите ти биха платили прескъпо за теб. — Тя изсумтя. — Но предполагам и смъртта ти ще е също толкова съкрушителна.

Дува разхлаби хватката си през кръста й, за да го посочи…

Ирен дори не се замисли.

Настъпи силно крака на принцесата. Точно по горната извивка на ходилото.

Дува залитна и Ирен мълниеносно вклини длан в лакътя й, освобождавайки се от ръката около врата си.

После се завъртя и я блъсна с лакът в лицето.

Дува се строполи на земята като отсечена, разпръсквайки кръв наоколо.

Ирен хукна към кинжала до Каол. Острието простена, като го извади от ножницата, и без да губи време, се хвърли върху зашеметената принцеса и я възседна.

Вдигна кинжала нависоко, готова да го забие в шията й, да отреже главата й малко по малко.

— Недей! — изграчи през кръв Каол.

Дува бе унищожила всичко .

Като гледаше кръвта, извираща от устата му…

Ирен зарида, все още насочила кинжала над шията на принцесата.

Той умираше. Дува беше разкъсала нещо в него.

Веждите на принцесата затрепкаха, сбърчиха се. Свестяваше се.

Сега .

Трябваше да го стори сега. Да я прободе. Да сложи край на всичко.

А след това можеше да съумее да го спаси. Да спре смъртоносното вътрешно кървене. Гръбнакът му обаче, гръбнакът му…

Живот. Беше положила клетва никога да не отнема живот.

А жената под нея носеше втори живот в утробата си…

Кинжалът се спусна леко надолу. Щеше да го направи. Щеше…

— Ирен — пророни Каол и едничката му дума бе толкова изпълнена с болка, толкова крехка…

Беше твърде късно.

Магията й предусещаше смъртта му. Не му беше разказала за тази своя ужасяваща дарба — лечителите знаеха, когато смъртта наближеше. Силба, богиня на кротката смърт.

А онази, която щеше да причини на Дува и детето й, нямаше да е кротка.

И тази на Каол нямаше да е кротка.

Но тя…

Тя…

Принцесата изглеждаше толкова млада, докато се пробуждаше. А животът в утробата й…

Животът пред нея…

Ирен пусна кинжала на пода.

Дрънченето му отекна по злато, камък и кост.

Каол затвори очи и по лицето му се разля нещо като облекчение.

Крехка ръка докосна рамото й.

Познаваше този допир. Хафиза.

Но когато Ирен погледна, когато се обърна с вопъл…

Още двама души стояха зад Върховната лечителка, крепейки я. Помогнаха й да се приведе над Дува и да духне върху лицето й, потапяйки я в дълбок сън.

Несрин. Косата й бе разчорлена от вятъра, бузите й — почервенели и изпръхнали…

И Сартак, чиято коса изглеждаше доста по-къса отпреди. Принцът се взираше в припадналата си, окървавена сестра с изопнато лице и изцъклени очи.

— Закъсняхме — каза тихо Несрин.

Ирен се втурна към Каол. Камъкът раздра коленете й, но тя почти не почувства болката, нито кръвта, стичаща се по слепоочието й. Просто сложи главата му в скута си и затвори очи, призовавайки силата си.

Проблесна нещо бяло, но наоколо витаеше твърде много от червеното и черното.

Прекалено много. Прекалено много счупени, разкъсани, съсипани неща…

Гърдите му едва се надигаха. И не отваряше очи.

— Събуди се! — нареди му Ирен с пресекващ глас.

Гмурна се в силата си, но раните… Все едно се опитваше да закърпи пробойните в потъващ кораб.

Бяха извънредно много, извънредно дълбоки и…

Наоколо отекнаха крясъци и припрени стъпки.

Животът му някак започваше да изтънява, да се превръща в мъгла около магията й. Смъртта кръжеше край него като стръвен орел.

— Бори се — простена Ирен и го разтърси. — Бори се , инатливо копеле такова!

Имаше ли смисъл от всичките й умения, от всичко научено, щом сега, когато беше най-важно…