Тери Пратчет - В черно като полунощ

— Гадост! Как попаднах тук ?

Нещо сиво, лепкаво и силно вонящо на свине и бира се опита да се прехвърли през оградата на кочината. Тифани знаеше, че е Роланд, но само защото беше твърде невероятно двама женихи да са хвърлени в свинарника именно тази нощ. Той се надигна на крака като някаква блатна гадост, от която се стичаха… така де, просто се стичаха. Едва ли беше необходимо да се навлиза в подробности. Чат-пат по нещо пльокваше от него. Той хлъцна.

— В спалнята ми изглежда има огромна свиня и май съм си забутал някъде панталоните — изломоти той с език, набъбнал от алкохола. Младият барон се озърна, когато просветлението по-скоро го тресна, отколкото озари. — Това не е моята стая, нали? — смънка той и бавно се свлече обратно в кочината.

Тя надуши призрака . Сред всевъзможните миризми от свинарника вонята му изпъкваше като лисица сред пилета. А призракът заговори с глас, пропит с гнилоч и разложение.

Усещам, че си тук, вещице, както и другите. Те не ме интересуват, но това тяло, макар и дребно, има… непрестанни собствени нужди. Аз съм силен. И идвам. Не можеш да спасиш всички. Съмнявам се, че пъклената ти летяща метла може да носи четирима. Кого ще оставиш? Защо не ги оставиш всичките? Защо не оставиш досадната конкуренция, момчето, което те отритна, и настойчивия младеж? О, знам как мислиш, вещице!

Но аз не мисля така, помисли си Тифани. Е, може да ми стана приятно да видя Роланд в кочината, но хората не са просто хора, а хора насред дадени обстоятелства.

А ти не си. Ти вече дори не си човек.

Край нея с ужасен жвакащ шум Престън измъкна Роланд от кочината въпреки протестите на свинята. Какъв късмет имаха и двамата, че не могат да чуят гласа.

Тя се вкамени. Четирима? Досадната конкуренция? Но тук бяха само тя, Роланд и Престън, нали?

Изви очи към далечния край на полето в лунната сянка на замъка. Към тях стремглаво тичаше бяла фигура. Сигурно беше Летиша. Никой друг в околията не носеше толкова талази от бял плат през цялото време. Мислите на Тифани се завъртяха в алгебричния вихър на тактиката.

— Престън, тръгвай. Вземи метлата.

Престън кимна, след което отдаде чест и се ухили:

— На твоите услуги, госпожице.

Летиша пристигна в паника и скъпи бели пантофки. Закова се на място, като видя Роланд, а той беше достатъчно трезвен да се опита да прикрие с ръце онова, което Тифани знаеше, че отсега нататък винаги ще нарича мислено негови страстни части. Реакцията му обаче просто предизвика жвакащ звук от дебело наслоения свински тор.

— Един от неговите дружки ми каза, че са го хвърлили в свинарника да се посмеят! — възмутено обяви Летиша. — И се наричат негови приятели!

— Според мен те мислят, че за това са приятелите — разсеяно каза Тифани, а всъщност си мислеше: „Ще успея ли? Дали не пропускам нещо? Разбирам ли какво правя? На кого си мисля, че говоря? Предполагам, че чакам знак. Просто един знак.“

Нещо изшумоля. Тя погледна надолу. Един заек вдигна очи към нея, след което, без да се паникьосва, се шмугна в стърнището.

— Ще приема това за „да“ тогава — каза Тифани и усети как самата тя се паникьосва. В края на краищата това поличба ли беше или просто един заек, достатъчно възрастен, за да не търти да бяга на мига, в който зърне хора? А не вървеше да помоли за друг знак, така де, за да се увери, че първият не е просто съвпадение, нали?

В този момент, точно този момент Роланд започна да пее, вероятно защото беше пиян, но може би и защото Летиша усърдно го бършеше, затворила очи, така че в качеството си на неомъжена жена да не види нещо неприлично или изненадващо. А песента, която Роланд поде, звънтеше:

— Тъй прекрасно е в ясна зора да зърнеш покритите с жито поля, дето птички на всяко стръкче трева с чучулигите звънко пеят в утрото на деня … — Той замлъкна. — Баща ми обичаше да я пее, когато вървяхме из тези поля… — смънка той. Беше в онази фаза, в която пияните мъже започват да плачат, и сълзите оставиха малки розови улейчета по бузите му, отмивайки мръсотията.

А Тифани рече наум: „Благодаря ти. Поличбата си е поличба. Човек избира онези, които му вършат работа. А това беше кралския кър, стърнището, което се изгаря последно. И заекът скача в огъня . О, да. Поличбите. Те винаги са толкова важни.“

— Слушайте ме и двамата. Няма да ми спорите, понеже ти, Роланд, си пиян като делва, а ти, Летиша, си вещица — Летиша светна при тези думи, — по-младша от мен и затова и двамата ще правите каквото ви казвам . Така всички може да се доберем до замъка живи.