Тери Пратчет - В черно като полунощ

— Никога не си вадиш поука, а? — Тя въздъхна. — Не проумяваш, че хората са способни да мислят. Ти, разбира се, никога не би влязъл в огъня, но в своята арогантност така и не схвана, че огънят може да влезе в теб.

Силата ти е само слухове и лъжи, продължи тя наум. Пробиваш си път до хората, когато изпаднат в колебание, слабост, тревога и страх, когато си мислят, че другите хора са им врагове. А всъщност техният враг открай време си ти — майсторът на лъжите. Отвън си страховит, но отвътре си самата слабост. А аз отвътре съм кремък.

Тя почувства топлината на стърнището, изправи се и стисна камъка.

Как смееш да идваш тук, червей такъв! Как смееш да навлизаш в моята земя!

Усети как кремъкът се сгорещява в ръката ѝ, а после се разтапя и изтича през пръстите ѝ капка по капка. Концентрира се. Никога не беше пробвала това преди и сега пое дълбоко въздух, който пламъците някак си бяха пречистили.

И ако някога се върнеш, Лукавецо, ще се натъкнеш на друга вещица като мен. Винаги ще има друга вещица като мен, защото винаги ще има такива като теб, понеже ги допускаме сред нас. Но точно сега на това кървящо парче земя аз съм вещицата, а ти си нищо. Чувствам, мигна ли с очи — злото в миг ще отлети .

Съскащият глас в главата ѝ замлъкна и тя остана насаме с мислите си.

— Няма помилване — каза тя високо, — няма изкупление. Ти си накарал човек да убие безобидната си пойна птичка, а това е някак си най-голямото престъпление.

Докато се върне обратно при останалите, тя бе успяла отново да стане Тифани Сболки, която умее да прави сирене и да се справя с ежедневните работи и не разтапя камъни, като ги стисне в шепа.

Щастливата, но леко опърлена двойка започваше да се свестява. Летиша се надигна.

— Чувствам се като сготвена — изпъшка тя. — Каква е тази миризма?

— Съжалявам, от теб е — отвърна Тифани. — И се опасявам, че тази прекрасна дантелена нощница занапред ще става само за бърсане на прозорци. За жалост не скочихме толкова бързо, колкото заекът.

Летиша се озърна.

— Роланд… той добре ли е?

— Запазен като мумия — весело потвърди Престън. — Влажната свинска тор доста помогна.

Летиша замълча за миг.

— А онова… нещо?

— Изчезна.

— Сигурен ли си, че Роланд е добре? — настоя Летиша.

Престън се ухили.

— Екстра си е, госпожице. Нищо важно не му е изгоряло, макар че май ще му е малко болезнено, като му сваляме кофража. Леко се е поспекъл, ако разбираш какво имам предвид.

Летиша кимна, а после бавно се обърна към Тифани.

— Какво беше онова, дето го каза, като скачахме?

Тифани пое дълбоко дъх.

— Венчах ви.

— Ти, тоест ти си венчала, тоест бракосъчетала си… нас !

— Да — кимна Тифани. — Тоест категорично. Прескачането на огъня е много древен венчален обред. При това не са необходими никакви свещеници, което е голяма икономия откъм хранителни ресурси.

Евентуалната съпруга премисли информацията.

— Сигурна ли си?

— Е, така ми каза госпожа Ог — призна Тифани — и все ми се щеше да го пробвам.

Това очевидно се видя приемливо на Летиша, защото тя каза:

— Госпожа Ог е много добре осведомена дама. Знае изумително много неща.

Опитвайки се да запази безизразна физиономия, Тифани отвърна:

— Изумително много изумителни неща.

— О, да… ъ-ъ — Летиша се прокашля доста колебливо и след ъ-то додаде „ъм“.

— Нещо не е наред ли? — запита Тифани.

— Онази дума, с която ме нарече, докато скачахме. Мисля, че е непристойна .

Тифани очакваше това.

— Е, очевидно е традиционна. — Колебливо почти колкото Летиша тя додаде: — И не мисля, че Роланд е мискинин. Те, думите, разбира се, променят значението си с времето.

— Не и тази според мен! — възрази Летиша.

— Е, зависи от обстоятелствата и контекста — сви рамене Тифани. — Честно казано, Летиша, в спешни случаи вещицата прибягва до всякакви средства, както може би ще разбереш сама след време. Освен това смисълът на някои думи наистина се променя. Знаеш ли например какво означава „пазва“? — Защо се впуснах в това пустословие, запита се Тифани. Сетих се: защото ме закотвя към земята, дава ми сигурност, че съм човешко същество сред други хора, и ми помага да изхвърля ужаса от душата си.

— Да — отвърна младата невеста. — Боя се, че не съм, ъ-ъ, много, ъ-ъ, надарена в тази област.

— Лошо, защото брачните служби преди стотина години са изисквали невестата да приеме жениха в меката си пазва.