Тери Пратчет - В черно като полунощ

И двамата замръзнаха в очакване, макар че Роланд леко се олюляваше.

— Когато извикам — подхвана Тифани, — искам и двамата да ме хванете за ръка и да тичате ! Завия ли — завивате с мен, спра ли — спирате с мен, при все че силно се съмнявам да ми се прииска да спра. И най-вече не се страхувайте и ми вярвайте . Почти сигурна съм, че знам какво правя. — Тифани осъзна, че това не е най-доброто уверение, но те изглежда не обърнаха внимание. Тя продължи: — А когато кажа „скачайте“, скачате, сякаш дяволът ви е по петите, защото ще е така.

Вонята изведнъж стана непоносима. Чистата омраза в нея сякаш разяждаше мозъка на Тифани. „Чувствам, палци ме сърбят — значи злото е на път 33 33 Фраза на втората вещица от „Макбет“ в превод на Валери Петров. — Б.пр. ! — каза си тя, взирайки се в нощния мрак. — Чувствам, в носа ми смърди — значи чакат ни злини“ — добави от себе си, за да спре да мънка, докато оглеждаше далечния плет за движение.

И ето че забеляза фигура.

Дребна, набита, крачеща към тях по полето. Движеше се бавно, но набираше скорост. Имаше нещо странно в нея. „ Когато се всели в някое тяло, притежателят на тялото също става част от него. Няма изход. Няма бягство .“ Това бяха думите на Ескарина. Нищо добро, нищо, способно на изкупление, не би могло да има мисли, които да вонят така. Тя сграбчи ръцете на спорещата двойка и ги повлече в бяг. Това… същество беше между тях и замъка. И се движеше по-бавно, отколкото беше очаквала. Тя рискува да го погледне отново и зърна блясъка на метал в ръцете му. Ножове .

— Хайде, де!

— Тези обувки не са много подходящи за тичане — посочи Летиша.

— Главата ме боли — додаде Роланд, а Тифани ги повлече към края на полето, пренебрегвайки всичките им оплаквания, докато сухите стръкове се извиваха към тях, заскубваха косите им, деряха краката им и бодяха петите им. Едва успяваха да тичат в тръст. Съществото ги следваше упорито. Завиеха ли в посока на замъка, щеше да ги настигне…

Но и то изглежда имаше затруднения. Тифани се зачуди до каква ли степен можеш да изцедиш едно тяло, ако не чувстваш болката му, агонията на дробовете му, думкането на сърцето му, скърцането на ставите му, ужасната болка, която го кара да стигне до последния си дъх и отвъд него. Госпожа Пруст мимоходом ѝ беше прошепнала за нещата, извършени от човека на име Макинтош, сякаш се страхуваше да не замърси въздуха, ако ги изрече по-силно. В сравнение с тях къде се класираше смазването на една пойна птичка? И все пак то някак се забиваше в съзнанието като престъпление отвъд всякаква милост.

Няма помилване за замлъкнала песен. Няма изкупление за удавянето на надеждата в мрака.

Познавам те.

Ти си шепнал в ухото на господин Низки, преди да пребие дъщеря си.

Ти си първият удар от злокобното думкане.

Ти поглеждаш през рамото на човека, посегнал за първия камък, и макар да смятам, че си част от всички нас и никога няма да се отървем от теб, със сигурност можем да направим живота ти ад.

Няма милост. Няма изкупление.

Поглеждайки назад, тя зърна лицето му вече по-отблизо и удвои усилията си да изведе изтощената и неохотна двойка от мъчителния терен. Успя да изцеди от себе си малко дъх, за да каже:

— Вижте го! Погледнете го! Искате ли да ни настигне?

Чу краткия писък на Летиша и стона на внезапно изтрезнелия ѝ бъдещ съпруг. Очите на нещастника Макинтош бяха кръвясали и оцъклени, устните му — замръзнали в безумна усмивка. Той се опита да набере преднина в мимолетно скъсилото се пространство, но двамата бяха открили нови сили в страха си и едва ли не влачеха Тифани напред.

Сега вече настана истинска гонитба по полето. Всичко зависеше от Престън. Колкото и да е учудващо, Тифани се чувстваше уверена. Той е надежден, повтаряше си тя, но зад тях се носеше ужасно хъхрене. Призракът все повече пришпорваше приемника си и Тифани вече си представяше свистенето на дългия нож. Времето бе всичко. Престън беше надежден. И беше разбрал, нали? Разбира се, че беше разбрал. Тя можеше да има вяра на Престън.

По-късно това, което най-вече си спомняше, беше тишината, нарушавана само от пращенето на стъблата и тежкото дишане на Летиша и Роланд, наред с ужасното хриптене на техния преследвач. Тишината в главата ѝ бе нарушена от гласът на Лукавеца.

Устройваш ми капан. Мръсница! Да не си въобразяваш, че ще позволя да ме хванат отново толкова лесно? Малките момиченца, които си играят с огъня, се горят на него. И ти ще гориш, обещавам ти! О, как ще гориш! Какво ще стане тогава с гордостта на вещиците? Носителки на порока! Слугини на нечистотията! Осквернителки на всичко свято!