Тери Пратчет - В черно като полунощ

— Така. Не искам да ми помагате тази вечер. Това е вещерска работа, ясно?

— Тъй на, видехме големата хайка от вещуря. Страшно вещерско парти че падне.

— Аз трябва да… — започна Тифани и я осени идея. — Трябва да се сборя с човека без очи. А те са дошли да видят колко ме бива в схватката. Затова не бива да мамя, като прибягвам до фигъли. Това е важно вещерско правило. Аз, разбира се, зачитам факта, че измамата е почетна фигълска традиция, но вещурята не мамят — продължи тя, наясно, че това е огромна лъжа. — Ако ми помогнете, те ще разберат и ще стана за присмех на всички вещуря.

А ако загубя, помисли Тифани, ще започне битка между фигъли и вещици, каквато светът ще има дълго да помни. Само спокойно, ясно? На глас рече:

— Разбирате ме, нали? Този път, точно този път трябва да ме послушате и да не ми помагате .

— Море, разбрахме те, зер. Ама Джийни вика, дека требва секи миг да те пазим, оти си ни вещурята на баирчините — рече Сите.

— Съжалявам да го кажа, но келдата не е тук — отсече Тифани, — а аз съм. И аз ви казвам, че ако ми помогнете този път, няма вече да съм вещурята на баирчините. Я съм под зврака, тъй да знаете. Вещерска зврака е туй, а тия звраки са страшни. — Чу как фигълите групово простенаха и додаде: — Нема лабаво, зер. Главната вещуря е Баба Вихронрав, а вие я знаете нея . — Надигна се още една вълна от стонове. — Разбирате, значи — кимна Тифани. — Този път, моля, оставете нещата на мен. Нали така?

Настъпи мълчание, след което гласът на Сите О’Бери изпъшка:

— Уф, харно.

— Много добре. — Тифани пое дълбоко дъх и тръгна да вземе метлата си.

Когато се издигнаха над кулите на замъка, вече не ѝ се струваше чак толкова добра идея да вземе Престън със себе си.

— Защо не ми каза, че те е страх от летене? — тросна се тя.

— Не е честно — оправда се Престън. — Това е първият път, в който летя.

От приличната височина, която бяха набрали, Тифани огледа хоризонта. Над планините тегнеха облаци и от време на време проблясваше лятна светкавица. Чуваше се тътнежът на гръмотевици. В планините бурята никога не беше далеч.

Мъглата се беше вдигнала и луната грееше високо в небето. Беше идеална нощ. И духаше вятър. Тифани се беше надявала на това. А Престън беше обвил ръце около кръста ѝ. Тя не беше сигурна дали се е надявала и на това или не.

Вече летяха над полята в подножието на Кредище и дори на лунната светлина се различаваха тъмните правоъгълници на стърнищата. Хората стриктно внимаваха огънят да не плъзне встрани. Никой не искаше стихийни пожари — не е за разправяне какви бели може да станат. Стигнаха до последния кър. Наричаха го „краля“. Обикновено когато се изгаряше „краля“, половината село довтасваше да лови зайци, избягали от пламъците. Същото трябваше да стане и днес, но всички бяха… заети с друго.

Кокошарниците и свинарникът бяха разположени точно след него на брега на реката. Говореше се, че „кралят“ давал такива обилни реколти, понеже на хората им било доста по-лесно да хвърлят тора в него, вместо да го извозват до по-долните ниви.

Приземиха се до кочината, причинявайки обичайното неистово квичене на свинете, които вярваха, че независимо от това какво всъщност се случва, светът се опитва да ги затрие.

Тя задуши с нос. Въздухът миришеше на свине. Тифани беше сигурна, абсолютно сигурна, че въпреки всичко ще усети Лукавеца, ако изобщо е там. Колкото и да бяха смрадливи, свинете си имаха нормална миризма, която впрочем би изглеждала като ухание на теменужки в сравнение с тази на Лукавеца. Тифани потръпна. Вятърът се усилваше.

— Сигурна ли си, че можеш да го убиеш? — попита Престън.

— Мисля, че мога да го накарам да убие себе си. И, Престън, категорично ти забранявам да ми помагаш.

— Съжалявам — запъна се Престън. — Временни правомощия, нали разбираш? Не можеш да ми даваш заповеди, госпожице Сболки, ако нямаш нищо против.

— Искаш да кажеш, че чувството ти за отговорност и подчинение пред началника означава, че трябва да ми помогнеш?

— Ами да, госпожице — кимна Престън, — и няколко други съображения.

— В такъв случай наистина имам нужда от теб, Престън. Наистина. Смятам , че бих могла да се справя сама, но ще е много по-лесно, ако ми помогнеш. Това, което искам да направиш, е…

Беше почни сигурна, че Лукавеца не може да я дочуе, но все пак снижи глас, а Престън погълна думите ѝ, без да мигне, като накрая каза простичко:

— Ясно, госпожице. Можеш да разчиташ на временните правомощия.