Тери Пратчет - В черно като полунощ

Баба Вихронрав подхвана превзето госпожа Пруст под ръка и се обърна към стълбите — по тях слизаше Леля Ог, следвана от Летиша, която се изчервяваше на места, където хората по принцип не се изчервяват.

— Ела с мен, драга моя — покани я тя. — Трябва да се запознаеш с приятелката ми, госпожа Ог, която си купува доста от твоите стоки.

Тифани се отдръпна. За един кратък момент от времето просто нямаше какво да прави. Тя плъзна поглед по залата, където хората се тълпяха на малки групички, и видя дукесата да стои сама. „Защо го правя? Защо отивам към тази жена? Може би — помисли си тя — ако знаеш, че ще се изправиш пред ужасно чудовище, не е зле да придобиеш малко практика.“ За нейно безкрайно изумление обаче дукесата плачеше.

— Мога ли да помогна с нещо? — промълви Тифани.

Моментално я прониза свиреп поглед, но сълзите продължаваха да капят.

— Тя е всичко, което имам — изхлипа дукесата, поглеждайки към Летиша, която все така вървеше по петите на Леля Ог. — Сигурна съм, че Роланд ще е много грижовен съпруг. Надявам се тя да осъзнае, че съм ѝ дала добра основа, за да върви безопасно по житейския си път.

— Определено е научила много неща от вас — каза Тифани, но дукесата бе впила очи във вещиците и без да погледне Тифани, процеди:

— Знам, че имахме разногласия, млада госпожице, но дали не би могла да ми кажеш коя е онази жена там от посестримите ти вещици, която говори с доста щръклестата?

Тифани хвърли кратък поглед.

— А, това е госпожа Пруст. Тя е от Анкх-Морпорк. Да не ви е стара приятелка? Питаше за вас преди малко.

Дукесата се усмихна, но с особена, свита усмивчица. Ако усмивките имаха цвят, тази щеше да е зелена.

— О, това е, ъ-ъ… — тя млъкна, леко олюлявайки се, — много мило от нейна страна. — Тя се прокашля. — Толкова се радвам, че с дъщеря ми явно доста се сближихте, и бих искала да ти поднеса моите извинения за всякаква прибързаност от моя страна през последните дни. Също така много бих искала да поднеса на теб и на трудолюбивите служители тук моите извинения за онова, което може и да ви се е сторило твърде властническо държание, но надявам се, ще разберете, че това произтича единствено от желанието на една майка да стори най-доброто за детето си. — Тя говореше много внимателно. Думите ѝ се редяха като цветни кубчета за детска игра, а между кубчетата — като хоросан — се стелеше недомлъвката: „Моля те, моля те, не казвай на хората, че съм била танцьорка в мюзикхол. Моля те!“

— Е, разбира се, всички бяхме поизнервени — кимна Тифани. — Но, както казват, да би мирно стояло, не би чудо видяло.

— За съжаление — сведе очи дукесата — не мисля, че си стоях мирно. — Тифани забеляза в ръката ѝ голяма винена чаша, която беше почти празна. Дукесата я погледа малко и смени темата: — Сватба почти веднага след погребение, редно ли е това?

— Според някои е лош късмет да се отложи планирана сватба — сви рамене Тифани.

— Ти вярваш ли в късмета? — изви вежда дукесата.

— Вярвам, че нямам нужда да вярвам в късмета — отвърна Тифани, — но мога да ви уверя, ваша светлост, че в подобни моменти вселената е малко по-близо до нас. Странни са тези моменти на начало и на край. Опасни моменти. И ние ги чувстваме, дори да не знаем какво значат. Тези моменти не са непременно хубави, но не са и непременно лоши. Всъщност какви са зависи от това какви сме ние .

Дукесата сведе очи към празната чаша в ръката си.

— Не знам защо, но ми се струва, че трябва да си полегна. — Тя се обърна да поеме по стълбището, като едва не пропусна първото стъпало.

В другия край на залата избухна смях. Тифани тръгна след дукесата, но се отби да потупа Летиша по рамото.

— На твое място щях да ида да си побъбря с майка си, преди да се качи горе. Струва ми се, че много би искала да си поговорите сега. — След което се наведе и ѝ прошепна на ухо: — Но не ѝ споделяй много от приказките на Леля Ог.

Летиша понечи да възрази, видя изражението на Тифани, размисли и побърза да пресрещне майка си.

И ето че изведнъж до Тифани се оказа Баба Вихронрав. След известно време, сякаш говореше на въздуха, Баба каза:

— Хубава околия си имаш тук. Добри са хората. Едно ще ти кажа. Той е наблизо.

Тифани забеляза, че другите вещици — дори дългуресто-трътлестата Вилазка — взеха да се подреждат зад гърба на Баба Вихронрав, без да отклоняват очи от Тифани. А събереш ли погледите на много вещици, почва да ти пари като слънце.

— Има ли нещо, което искате да ми кажете? — запита Тифани. — Има, нали?