Тери Пратчет - В черно като полунощ

Чак тогава видя блясъка от сълзи по лицата на другите, сред които и пастор Крах, и дори дукесата. В залата кънтеше ехото от преживени загуби възпоменания, а самата зала дишаше в такт.

Трябваше да науча това, помисли си тя. Исках да се науча да владея огъня, да владея болката, трябваше да се науча да завладявам хората. Трябваше да се науча как да не пея като пуйка…

Песента свърши и хората взеха да се споглеждат с малко овчи вид, но кракът на Леля Ог вече караше масата да се тресе.

— Рипай, рипай, клати кревата! Рипай, рипай, като чуеш свирнята — пееше тя.

„Това подходяща песен за погребение ли е? — стресна се Тифани, а после си каза: — Разбира се, че е! Това е една прекрасна мелодия и ни казва, че един ден всички ще умрем, но — и това е важното — все още сме живи.“

Ето че Леля Ог скочи от масата, грабна пастор Крах и се завъртя с него, пеейки:

— Знай, че никой проповедник смъртта не държи като пленник… — А той проявяваше достатъчно такт да се усмихва и да танцува с нея.

Хората започнаха да ръкопляскат — нещо, което Тифани изобщо не мислеше, че може да се случи на погребение. Искаше ѝ се, о, как ѝ се искаше да бъде като Леля Ог, която разбира нещата и знае как да претопи мълчанието в смях.

А после, когато ръкоплясканията поутихнаха, мъжки глас подхвана:

— Долу в долината, в нейните дълбини, отпусни си ти главата, чуй вятърът как шепти . Тишината се отдръпна пред неочаквано медения глас на сержанта.

Леля Ог се примъкна към Тифани.

— Е, май ги позагрях. Чуваш ли как си прочистват гърлата? Чини ми се, че пасторът ще е пропял до края на вечерта! А пък на мен няма да ми дойде зле още една чашка. От туй нещо, пеенето, страшно пресъхва устата. — Намигна, след което довери на Тифани: — На първо място човек, на второ — вещица. Трудно се помни, ама лесно се прави.

Това беше магия. Залата, пълна с хора, които почти не познаваха повечето от останалите, се беше превърнала по магия в зала с човешки същества, които знаеха, че са сред други човешки същества, и точно в момента нищо друго нямаше значение. Именно в този момент Престън я потупа по рамото. На лицето му играеше любопитен вид тревожна усмивка.

— Съжалявам, госпожице, но за лош късмет съм на смяна и ми се струва, че трябва да знаеш, че имаме още трима посетители.

— Не можеш ли просто да ги доведеш? — учуди се Тифани.

— Бих искал, госпожице, само дето в момента са заседнали на покрива. Звукът, издаван от три вещици, госпожице, е страшно много проклетисване.

Ако е имало проклетисване, новопристигналите очевидно бяха останали без дъх до времето, когато Тифани успя да открие правилния прозорец и да се покатери на оловния покрив на замъка. Нямаше много опора и беше доста мъгливо, но тя предпазливо залази на колене и ръце към сумтенето.

— Има ли там вещици? — извика.

А от сумрака дойде глас на човек, който дори не се опитваше да си сдържи нервите:

— И какво, по дяволите, ще направиш, ако кажа „не“, госпожице Тифани Сболки?

— Госпожо Пруст ? Какво правиш там?

— Държа се за един водоливник! Свали ни оттук веднага, драга, понеже това не са моите камъни, а госпожа Ставастойка има нужда да посети тоалетната.

Тифани пропълзя малко по-нагоре, давайки си ясна сметка за отвесната бездна на педя от ръката ѝ.

— Престън отиде да донесе въже. Имате ли метла?

— Една овца се заби в нея — оплака се госпожа Пруст.

Тифани вече почти я виждаше.

— Забили сте се в овца във въздуха?

— Може и да беше крава или нещо подобно. Какви са тия неща, дето правят гнъх-гнъх!

— Блъснали сте се в летящ таралеж?

— Не, разбира се! Бяхме долу да търсим храст за госпожа Ставастойка. — В мрака се разнесе въздишка. — Заради проблемите ѝ, клетата завалия. Повярвай ми, спирахме на безброй храсти по пътя дотук! И знаеш ли какво? Във всеки един от тях има по нещо, дето жили, хапе, рита, кряска, вие, жвака, пърди гръмко, става цялото в бодли, опитва се да те прекатури или прави огромна купчина лайна! Абе вие не сте ли чували за порцелан тук, а?

Тифани се сащиса.

— Е, ами… да, но не и в полето!

— Пада им се — тросна се госпожа Пруст. — Съсипах съвсем приличен чифт обуща, направо ги съсипах!

Сред мъглата нещо издрънча и Тифани с облекчение чу Престън да казва:

— Успях да отворя старата амбразура, дами, ако бъдете така любезни да изпълзите насам?

Амбразурата водеше до спалня, в която очевидно за последно беше спала жена. Тифани прехапа устни.