Тери Пратчет - В черно като полунощ

Тифани се опита да мисли бързо. Леля Ог се разбираше с всички . Тифани имаше съвсем смътна представа за това какво означава моминско парти, но някои от артикулите в магазина на госпожа Пруст я наведоха на определени мисли, а ако и Леля Ог се сещаше за тях, със сигурност в цялата работа щеше да е замесен и алкохол.

— Не мисля, че е редно да се прави подобно парти непосредствено след погребение, а ти, Лельо? Макар че Летиша сигурно би се радвала да си побъбрите — додаде тя.

— Тя нали ти е дружка? Чини ми се, че сама трябва да си побъбриш с нея.

— Направих го! — възрази Тифани. — Но не мисля, че ми повярва. А ти си имала поне трима съпрузи!

Леля Ог се втренчи в нея за момент, след което въздъхна.

— Това ще да излезе бая дълго побъбряне. Хубаво, де. Ами младежът? Той кога ще си прави ергенско парти?

— О, такова ли! Слушала съм за това. Дето приятелите му го напиват, замъкват го нанякъде, връзват го за дърво и… предполагам, че понякога използват кофа с боя и четка, но обикновено го хвърлят в свинарника. Защо питаш?

— А-а, момчешките партита винаги са доста по-интересни от момичешките — обясни Леля с дяволито пламъче в очите. — Щастливият младоженец има ли си някакви приятелчета?

— Ами пристигнаха разни изтупани младежи от други тузарски семейства, но единствените хора, които наистина познава, са тези от селото. Всички отраснахме заедно, разбираш ли? И никой от тях няма да посмее да хвърли барона в свинарник!

— А твоят левент там? — Леля посочи към Престън, който стоеше наблизо. Изглежда, че винаги стоеше наблизо.

— Престън ли? — изви вежда Тифани. — Не мисля, че се познават добре с барона. А и във всеки случай… — Тя млъкна и си помисли: „ Левент ?“. Обърна се и погледна Леля, сключила ръце зад гърба си и вдигнала лице към тавана с изражение на ангел, макар и безспорно от онези, на които явно им се е случвало да срещнат някой и друг демон в живота си. Такава беше тя, Леля. Става ли дума за душата — или всъщност за която и да е част от тялото, — не можеш да криеш от нея.

„Но той не е моят левент — настоя тя пред себе си. — Той е просто приятел. При това момче.“

Престън пристъпи напред и свали шлема си пред Леля.

— Опасявам се, мадам, че би било в разрез с правилника в качеството си на военнослужещ да вдигна ръка срещу моя главнокомандващ — каза той. — Ако не стояха така обстоятелствата, с готовност бих го сторил.

Леля кимна одобрително на многословния отговор и намигна на Тифани така, че тя се изчерви до петите. Усмивката на Леля стана толкова широка, че можеше да побере цяла тиква.

— О, боже, о, боже, о, боже — възкликна тя, — като гледам, тук е малко умряло. Имате късмет, че дойдох!

Леля Ог имаше златно сърце, но ако сте от хората, които лесно се шокират, значи е по-добре да си запушвате ушите, когато казва, каквото ѝ иде на акъла. Все пак трябва да има и здрав разум, нали?

— Лельо, на погребение сме!

Но тонът ѝ никога нямаше да накара Леля Ог да се откаже.

— Той добър човек ли беше?

Тифани се поколеба само за миг.

— Стана добър.

Нищо не можеше да се изплъзне от вниманието на Леля Ог.

— А, да, баба ти го е научила на обноски, предполагам. Значи е умрял като добър човек, а? Добре. Ще го помнят ли с хубаво?

Тифани се опита да преглътне буцата в гърлото си и успя да отговори:

— О, да, всички.

— И ти си се погрижила да умре добре? Държала си болката настрана?

— Лельо, ако питаш мен, той имаше прекрасна смърт. Единствената по-прекрасна смърт щеше да е да не умира.

— Браво — похвали я Леля. — Знаеш ли дали е имал любима песен?

— О, да! „Чучулигите звънко пеят“ — промълви Тифани.

— А, това сигурно е тая, дето у дома ѝ викаме „С радост и наслада“. Ти само карай след мен, ясно, и скоро ще ги приведем в правилното настроение!

С тези думи Леля Ог хвана един минаващ сервитьор за рамото, грабна пълна халба от подноса му, скочи на една маса чевръсто като девойче и кресна за тишина с отривист като на старшина глас.

— Дами и господа! За да отбележим добрия живот и леката смърт на нашия покоен приятел и барон, ме помолиха да изпея любимата му песен. Моля, припявайте, ако имате дъх!

Тифани слушаше поразена. Леля Ог беше човекът-оркестър, или по-точно жената-оркестър, която завладяваше публиката. Тя се обръщаше към абсолютни непознати така, сякаш ги познава от години, а те някак отвръщаха, сякаш наистина беше така. Увлечени, тъй да се каже, от изключителните певчески умения на една старица с един-единствен зъб, смутените хора надигаха гласове с леко мънкане от втория стих, а до края на първия куплет вече хорово припяваха и тя ги държеше в ръцете си. Тифани се разплака и през сълзи видя как малко момче в новото му вълнено и намирисващо на пикня палтенце върви с баща си под различни звезди.